— Какво нагъват момчетата? — поинтересува се Курц. Беше с една глава по-висок от новодошлия, който пък беше поне с трийсетина килограма по-тежък от него.
— Кралски хамбургери… Брей, още не мога да повярвам, че се добрахме дотук. Мислех, че старата таратайка ще се разпадне по пътя. Йодър твърдеше, че ще успеем и се оказа прав. Искаш ли сандвич? Май са поизстинали, но там сигурно ще се намери микровълнова фурна. — Той кимна към магазинчето.
— Ще пасувам. Зле съм с холестерола.
— А оная ти работа как е?
Преди шест години по време на игра на тенис Курц беше получил разтежение на слабините. Не сериозно, разбира се, поне Ъндърхил мислеше така, но човек никога не беше наясно какво се върти в главата на Курц. Лицето му неизменно беше безизразно като на играч на покер, мислите му препускаха със светлинна скорост, непрекъснато кроеше нови планове и променяше предишните. Мнозина го смятаха за луд. Оуен Ъндърхил не знаеше дали имат право, но беше наясно, че човек трябва да е предпазлив, когато си има работа с него. Много, много предпазлив.
— Нищо ми няма на оная работа — отсече Курц, с театрален жест стисна топките си и удостои подчинения си със страховитата си усмивка на акула.
— Радвам се.
— А ти как я караш, мъжки?
— Оная ми работа е супер — отвърна Оуен, при което шефът му избухна в смях.
По пътя отново се зададе превозно средство — този път беше чисто нов „Навигатор“, с който пътуваха трима яки мъжаги с оранжеви ловни облекла. И тримата зяпаха хеликоптерите и войниците в зелени гащеризони. Вниманието им беше привлечено най-вече от картечниците. Гледаха втрещено, сякаш си мислеха: „Божичко, войната във Виетнам се повтаря в северен Мейн!“ Скоро и те щяха да бъдат затворени при другите в ареста.
Линкълнът, чиято задна броня беше окичена с лепенки с надписи: „Гордостта на синия дявол“ и „Този автомобил спазва правилата на движението“ спря зад автобуса и към него се втурнаха половин дузина мъже. Тримата пътници — известни адвокати или богати банкери, които освен дебели портфейли положително имаха проблеми с холестерола и които се изживяваха като опитни ловджии, все още си въобразяваха (илюзиите им много скоро щяха да бъдат разбити), че живеят в мирно време. Скоро щяха да се озоват в обора (или в заграждението за добитъка, ако предпочитаха чистия въздух), където техните кредитни карти не важаха. Нямаше да им отнемат мобилните телефони, които тук бяха напълно безполезни, но натискането на бутона за повторно набиране на номера временно щеше да отвлече вниманието на господата от случващото се около тях.
— Сигурен ли си, че районът е отцепен така, че и пиле да не прехвръкне? — попита Курц.
— Така мисля.
— Още ли си схватлив като едно време?
Оуен сви рамене.
— Колко души се намират в зоната?
— По наши изчисления са около осемстотин. В зона А и Б са не повече от стотина.
„Прекрасно — помисли си Курц. — Стига някой да не се е изплъзнал. Дори един-двама да са избягали, заразата няма да се разпространи, но ще закъсаме с репортерите. Тези дни е почти невъзможно да яздиш коня фука. Наоколо се навъртат прекалено много типове с видеокамери, прекалено много хеликоптери на телевизионни станции кръжат в небето. Дебнат ни прекалено много любопитни очи.“
— Да влезем в магазина — промърмори. — Подготвят ми специална каравана, но още не са привършили.
— Un momento! — Ъндърхил хукна обратно към автобуса. Върна се тичешком — носеше мазен хартиен плик, през рамото му беше преметнат касетофон на ремък.
Курц кимна към плика със сандвича:
— Тия мазнотии са сигурна смърт.
— Човече, започваме нова „Война на световете“, а ти се притесняваш за холестерола си!
Един от новопристигналите ловци разгорещено настояваше да се обади на адвоката си — вероятно беше банкер, който не е свикнал с него да се отнасят като с простосмъртен. Курц отведе Оуен към магазина. „Прожекторите“ се бяха върнали, светлините им, пронизващи гъстите облаци, подскачаха и танцуваха като герои от анимационен филм на Дисни.
3
В „супермаркета“ на Гослин миришеше на чеснов салам, бира, горчица и сяра. „Вонята на сяра или е от варените яйца, или от пръдните на дъртака — помисли си Курц. — А може би е комбинация от двете.“ Долавяше се и слаба миризма на етилов спирт — беше тяхната миризма и вече беше навсякъде. Човек би си казал, че миризмата е плод на въображението му, че усещането е предизвикано от страх, но Курц не беше обременен с въображение и не знаеше що е страх. Беше реалист и си даваше сметка, че операцията ще нанесе непоправими поражения на околната среда в периметър от минимум петдесетина километра. Няма как — понякога се налага да изстържеш с шкурка мебел и да започнеш отново.