— Четирите съобщения непрекъснато се повтарят — продължи да обяснява Оуен и ги изброи на пръстите си: — Не ни причинявайте зло, безпомощни сме, тук няма никаква зараза. Последното гласи…
— Нямя зараза, така ли? — замислено промърмори Курц. — Не им липсва нахалство, а?
Беше видял снимки на червеникавия мъх по стволовете на дърветата около „Синьо момче“. Беше го видял да расте и върху хора. Предимно върху труповете им… поне засега. Лаборантите го бяха нарекли „плесента на Рипли“ по името на мускулестата Сигърни Уивър, която играеше главната роля в серията научнофантастични филми за страховити космически пришълци. Повечето от тях бяха прекалено млади, за да си спомнят другия Рипли, прочул се като автор на вестникарската рубрика „Ако щете вярвайте“. Публикациите му, които отдавна бяха забравени, биха се сторили смехотворни на хората, живеещи в двайсет и първи век, но според Курц сякаш бяха отражение на настоящата ситуация. „О, да, прилягат като ръкавица! — помисли си. — В сравнение с онова, с което се сблъскваме сега, двуглавите крави и сиамските близнаци, описани от господин Рипли, изглеждат съвсем нормални.“
— Последното съобщение гласи: „Умираме“ — невъзмутимо продължи Ъндърхил. — То е по-интересно от останалите заради различните френски версии, които придружават фразата на английски. Първата е на граматически издържан френски език. Втората — on crève — е на жаргон. Английският еквивалент е „Спукана ни е работата“. — Той се втренчи в Курц, на когото се прииска Пърлмътър да присъства, та да види, че е възможно човек да го погледне в очите. — Наистина ли им е спукана работата? Ще умрат ли, ако не им помогнем?
— Защо някои от съобщенията са на френски, Оуен?
— Защото това е вторият език, на който се говори в този район — сви рамене Ъндърхил.
— А-ха. Какво ще кажеш за простите числа? Само за да ни докажат, че имаме работа с интелигентни същества ли? Като че ако не бяха такива, биха могли да пристигнат тук от друга звездна система, от друго измерение или откъдето и да е другаде.
— Имаш право, шефе — промърмори Оуен. — Какво е положението с „прожекторите“?
— Повечето вече изпопадаха сред гората. Разлагат се сравнително бързо. Онези, до които се добрахме, преди да са изчезнали, приличат на консервени кутии без етикети. Като се вземат предвид размерите им, бая добре са се представили. Изкарали са акъла на местните хора.
След разлагането на прожекторите оставаше плесен или мъх. Същото се получаваше и със самите извънземни. Оцелелите се скупчваха около кораба си като пътници около повреден автобус и крещяха, че не са заразени, il n’y a pas d’infection ici, мили Боже. А попаднеше ли плесента върху човек, най-вероятно работата му щеше да бъде спукана, както се беше изразил Оуен. Разбира се, още не го знаеха със сигурност, но предполагаха, че ще се случи тъкмо това.
— Колко извънземни имаме в района?
— Поне стотина.
— Има ли нещо, което да не знаем? Което още не сме научили?
Курц нетърпеливо махна с ръка. Не му влизаше в задълженията да знае това или онова. За тази работа си имаше специални хора, но нито един от тях не беше поканен на този купон.
Ала Ъндърхил продължи да го разпитва:
— Оцелелите от един екипаж ли са?
— Нямам представа, но вероятно не са. Твърде много са за екипаж и твърде малко за завземане на Земята или за челен отряд.
— Какво се случва там, шефе? Бас държа, че става нещо…
— Сигурен си, а?
— Да.
— Защо?
Ъндърхил отново сви рамене:
— Може би е интуиция.
— Не е интуиция — поправи го Курц с нетипична за него кроткост, — а телепатия, мъжки.
— Какво?!
— Да, телепатия! Може би е някаква слаба форма, но безсъмнено става въпрос именно за предаване на мисли чрез внушение. Хората усещат нещо, но за сега не са в състояние да го опишат. След няколко часа вече може и да го сторят. Нашите сиви приятели притежават телепатични способности и по всичко личи, че ги предават на другите както заразата се предава чрез плесента.