— Мамка му! — прошепна Ъндърхил.
Курц седеше неподвижно и го наблюдаваше как мисли. Допадаше му да наблюдава хората, потънали в размисъл, стига да имаха достатъчно ум в главата, а сега преживяването беше още по-интересно — чуваше как Оуен мисли. Звукът приличаше на онзи, който долавяме, допрем ли раковина до ухото си.
— Плесента не е опасна за околната среда — заяви Ъндърхил. — Нито пък пришълците. Какво ще кажеш да телепатичните им способности?
— Засега нямам мнение — твърде рано е да се прецени. Но ако влиянието им излезе извън обсега на боровото цукало, в което се намираме, играта ще загрубее. Ясно ти е, нали?
На Ъндърхил му беше ясно като бял ден.
— Не е за вярване — промърмори.
— Мисля за автомобил — внезапно изтърси шефът му. — Каква е марката му?
Оуен се втренчи в него, сякаш се питаше дали онзи говори сериозно. Като видя, че шефът му не се шегува, поклати глава:
— Откъде да знам… — Замълча за секунда и добави: — Фиат.
— Малка грешка — всъщност мислех за ферари. Да опитаме нещо друго. Мисля си за сладолед. Какъв вид сла…
— С фъстъци — прекъсна го Оуен.
— Още примери искаш ли?
Ъндърхил дълго мълча, сетне колебливо попита Курц дали може да му каже името на брат му.
— Келог. Брат ти се казва Келог. Господи, как сте могли да го зачерните с такова име!
— Така се казваше дядо по майчина линия, нямахме избор… Господи! Телепатия!
— Представи си какво ще стане с телевизионните игри „Рискувай“ и „Стани богат“ — спукана им е работата — ухили се Курц, после повтори: — Ако влиянието им излезе извън нашия обсег.
Отвън се чу изстрел, последват от викове.
— Защо го направи? — извика някой. Гласът беше изпълнен със страх и гняв. — Не беше необходимо!
Двамата се заслушаха, но не чуха нищо повече.
— Засега е потвърдена смъртта на осемдесет и един сивчовци — продължи обясненията си Курц. — Нищо чудно да са много повече. Трудно е да се преброят, защото се разлагат почти веднага след падането. Остава само слуз… и плесента, разбира се.
— Разпръснати ли са из зоната?
— Не — поклати глава Курц. — Представи си клин, забит на изток. „Синьо момче“ е в основата му. Ние се намираме приблизително в центъра му. На изток още бродят нелегално пребиваващи сивчовци. „Прожекторите“ се наблюдават в очертанията на клана. Все едно са извънземни патрули, които контролират движението по пътищата.
— Голяма каша, няма що — въздъхна Оуен. — Нямам предвид само пришълците, кораба им и светлините, нали разбираш?
— Не желая да го коментира! — отсече Курц.
„Естествено“ — каза си Ъндърхил. Изведнъж се запита дали пък шефът му не чете мислите му. Нямаше начин да разбере по безизразния му поглед.
— Ще ти кажа само, че ще заловим и останалите. Само твоите хора ще управляват хеликоптерите. Твоето кодово име ще бъде „Синьо момче водач“. Ясно?
— Да, сър.
Курц не го поправи. „Нека се знае кой командва тук“ — помисли си, забелязвайки очевидната неохота, с която подчиненият му се включваше в операцията.
— Аз ще отговарям на кодовото название „Синьо Едно“ — продължи.
Ъндърхил безмълвно кимна.
Шефът му стана и извади джобния си часовник. Минаваше дванайсет.
— Рано или късно ще се разчуе — промълви Оуен. — Зоната е доста населена. Няма начин да запушим устите на хората. Колко души са с… присадки?
Устните на Курц се разтеглиха в подобие на усмивка. Да, невестулките, които бяха адски калени гадинки. С течение на времето броят им се беше увеличил, но Оуен не беше запознат с този факт. „Едно му е хубавото да си шеф — помисли си. — Можеш да не отговаряш, когато ти зададат неудобен въпрос.“
— Какво ще се случи по-късно зависи от спецовете по връзки с обществеността — заяви. — Нашата задача е да реагираме на предупреждението на определени хора — гласът на един от тях вероятно е записан на твоята касета — според които случващото се е реална заплаха за населението на Съединените щати. Ясно?
Ъндърхил се втренчи в белезникавите му очи, след секунди извърна поглед.
— И още нещо — подхвърли Курц. — Спомняш ли си какво е фука?
— Да, призрачният кон от ирландския приказен епос.
— Именно. Набий си в главата, че само аз имам право да го яздя. Казват, че в Босна са те видели на гърба на моя фука. Вярно ли е?
Оуен предпочете да замълчи. Курц не се разгневи, ала изражението му подсказваше, че очаква отговор.
— Не искам това да се повтаря, Оуен. Мълчанието е злато. Когато яздим фука, трябва да сме невидими. Ясно?