Космическият кораб — грамадна сивкава чиния с диаметър около четиристотин метра, се беше срутил върху прогнилите дървета в блатото и ги беше прекършил като сламки, разпръсквайки във всички посоки отломъци от стволове. Така нареченото Синьо момче (което изобщо не беше синьо) се беше приземило в далечния край на блатото, където се издигаше стръмен каменист хълм. Единият му край беше потънал в размекнатата почва. Гладкият му корпус беше покрит с кал и обсипан с отломки от дърветата.
Оцелелите пришълци се бяха скупчили около него и най-вече заснежените могилки около задната част; ако денят беше слънчев, щяха да се намират в сянката на катастрофиралия си кораб. Очевидно някой беше решил, че това е по-скоро троянски кон, отколкото претърпял злополука космически кораб, но оцелелите извънземни, които бяха голи и невъоръжени, изобщо не изглеждаха страшни. Курц беше казал, че са стотина, но според Оуен сивите човечета бяха най-много шейсет. Съзря поне дузина трупове в различни стадии на разложение, проснати върху заснежените хълмчета. Някои лежаха по корем в плитките локви с черна вода. Тук-там върху снега се открояваха червеникаво-златисти петна от плесента, наречена „рипли“… но не всички бяха еднакво ярки, осъзна Оуен, след като ги разгледа през бинокъла си. Някои бяха започнали да избледняват — дали от студа или атмосферните условия, а може би и от двете. Да, земната атмосфера се отразяваше пагубно не само на пришълците, но и на плесента, която бяха донесли със себе си.
Възможно ли е заразата наистина да се разпространи? Той дълбоко се съмняваше.
В слушалките му прозвуча гласът на Конклин:
— Водач, какво става?
— Нищо! Млъкне за малко!
Ъндърхил се приведе, пресегна се под ръката на пилота (който се казваше Тони Едуардс и беше много способно момче) и превключи радиото на обикновения канал. Изобщо не се замисли защо именно днес Курц беше споменал Босански Нови; изобщо не му хрумна мисълта, че допуска фатална грешка, че може би шефът му наистина е луд. Всъщност действието му беше почти машинално… или поне така му се струваше по-късно, когато отново и отново размишляваше върху случилото се. Едно превключване на бутона. Най-обикновено превключване, което завинаги щеше да промени живота му.
Чу съвсем ясно глас, който момчетата на Курц никога нямаше да разпознаят. Всички знаеха кой е Еди Ведър, но вероятно никога не бяха гледали предаването на Уолтър Кронкайт.
— … инфекция. Il n’y a pas d’ifection ici. — След две секунди заговори жена, гласът на която беше досущ като на Барбара Стрейзанд: — Сто и тринайсет. Сто и седемнайсет. Сто и деветнайсет.
Ънъдрхил разбра, че в определен момент бяха започнали отначало изреждането на простите числа. Докато по време на пътуването с автобуса прослушваше записа, различните гласове бяха стигнали до най-големите четирицифрени първични числа.
— Умираме — продължи жената с глас на Барбара Стрейзанд. — On se mort, on crѐve. — След кратка пауза заговори Дейвид Летърман: сто двайсет и седем. Сто…
— Разкарай тая гадост! — кресна Курц. Оуен го познаваше от години, но никога не го беше виждал ядосан. Сега обаче очевидно беше разтревожен, дори потресен. — Защо принуждаваш моите момчета да слушат тая щуротия? Искам обяснение, и то веднага!
— Само исках да проверя дали нещо не се е променило, шефе — кротко отвърна Ъндърхил.
Беше лъжа и, разбира се, Курц го знаеше — рано или късно щеше да го накара да си плати. Историята се повтаряше — все едно отново не беше изпълнил заповедта на шефа си да застреля малките босненчета, положението беше дори по-лошо. Но Оуен изобщо не го беше грижа. Майната му на призрачния кон! Този път искаше момчетата на Курц (които в Босна се наричаха „Небесна забивка“, сега — „Син отряд“, следващият път екипът щеше да има друго кодово название, но пак щеше да се състои от същите млади хора със сурови лица) да изслушат пришълците. Те бяха пристигнали на Земята от друга звездна система, може би дори от друга вселена или измерение и притежаваха знания, които можеха да предадат на земляните (не че на Курц му пукаше за някакви си познания). Нека поне веднъж чуят какво имат да им казват сивите пришълци, вместо да си пълнят главите с тъпите изпълнения на Пърл Джем, Алис ин Чейнс или Рийдж Ъгейнст дъ Машин; нека изслушат извънземните, които наивно вярват, че молбите им ще трогнат обитателите на тази планета.