— Какво виждаш долу, Оуен? Какви да тези, дето щъкат около кораба? Какви са тези, дето преди да излязат тази сутрин от къщи са забравили да сложат гащите и обувките си?
— Злокачествен тумор, шефе.
— Правилно! Давай заповед и да започваме. Давай командата, Оуен! — С преднамерен жест, знаейки, че хората от бойните хеликоптери го наблюдават (никога досега не беше изнасял подобна проповед, никога освен в сънищата си, при това речта не беше предварително обмислена, а вяска дума му беше дошла съвсем спонтанно), обърна шапката си с козирката назад.
7
Оуен хвърли поглед към Тони Едуардс и го видя също да обръща бейзболната си шапка по подражание на Курц, чу Брайсъсън и Бъртинели да подготвят оръжията и внезапно осъзна, че това се случва в действителност. Операцията всеки момент щеше да започне. Курц му беше предоставил само две възможности — да се качи на колата и да отпътува или да остане по средата на пътя и да бъде прегазен.
Ненадейно в паметта му изплува ужасяващ спомен от времето, когато беше на колко? На седем ли… или на осем години? А може би е бил много по-малък. Играеше си на моравата пред семейната къща (тогава живееха в Падука), баща му още не се беше върнал от работа, а майка му я нямаше — може би беше в баптистката църква, участвайки в подготовката на поредната благотворителна разпродажба на домашно изпечени сладкиши (за разлика от Курц, който все повтаряше „слава на Бога“, Ранди Ъндърхил никога не произнасяше напразно името Божие), когато пред съседната къща на семейство Рейплоу спря линейка. Сирената не беше включена, но сигналните лампи на покрива се въртяха и проблесваха. Двама мъже с гащеризони, наподобяващи на онези, които сега носеха участниците в секретната операция, изтичаха по алеята, водеща към входната врата, като в движение разгънаха леката носилка, все едно бяха илюзионисти.
След десетина минути излязоха от къщата. Госпожа Рейплоу беше просната на носилката, очите й бяха затворени. Съпругът й изтича след санитарите и дори не си направи труда да затвори вратата. Беше на средна възраст като бащата на Оуен, но сега изглеждаше като грохнал старец — още един магически номер. Докато качваха носилката в линейката, той се огледа и забеляза Оуен, който бе коленичил на моравата и търкаляше топката си.
— Казаха, че е получила удар — извика на момчето. — Отиваме в общинската болница „Сейнт Мери“. Предай на майка ти, Оуен!
Сетне се качи на линейката и колата потегли. В продължение на пет минути малкият продължи да играе с топката си, като я подхвърляше нагоре и я хващаше, но все поглеждаше към зейналата врата на съседната къща и се питаше дали да не я затвори. Хрумна му, че това би било „християнска проява на милосърдие“, както би се изразила майка му.
Накрая взе решение и прекоси моравата пред съседната къща. Мислеше си, че съпрузите Рейплоу са симпатични хора и че винаги са се отнасяли добре с него. Разбира се, не като към собствен син („Не е като да се е случило нещо толкова интересно, че да станеш посреднощ и да го опишеш в писмо до роднините“ — би казала майка му), но госпожа Рейплоу все правеше сладки и винаги оставяше по няколко и за него; Бог знае колко купи, в които беше разбъркана глазура или маслено тесто бе облизал Оуен в уютната й и слънчева кухничка. Съпругът й пък му показа как да прави самолетчета от хартия, които да летят, и то три различни вида. Ето защо семейство Рейплоу заслужаваха към тях да бъде проявено милосърдие. Християнско милосърдие. Ала когато прекрачи прага на къщата им, той прекрасно осъзнаваше, че постъпката му не е продиктувана от християнско милосърдие. Християнското милосърдие не кара оная ти работа да се втвърдява.
В продължение на пет минути (а може би бяха петнайсет или половин час — времето минаваше като насън) той само се разхождаше из къщата, а оная му работа се беше втвърдила като камък, беше толкова твърда, че пулсираше като второ сърце, толкова твърда, че би трябвало да го заболи, само че изобщо не го болеше, напротив — беше му приятно, а години по-късно той осъзна, че безмълвното бродене из притихналата къща всъщност е било прелюдия към половото задоволяване. Фактът, че нямаше нищо против съпрузите Рейплоу, че те дори му бяха симпатични, някак си подсилваше удоволствието. Ако случайно го заловяха на местопрестъплението (което не се случи) и го попитаха защо го е направил, щеше да избърбори: „Не знам“ и щеше да бъде съвсем искрен.
Всъщност не направи кой знае какво, докато беше в къщата. В банята на долния етаж намери четка за зъби с надпис „Дик“ — така се казваше господин Рейплоу. Опита се да се изпикае върху четката, но беше толкова възбуден, че не можа да изцеди и капка урина. За компенсация се изплю върху четината, с пръст размаза плюнката и върна четката на мястото й. Отиде в кухнята и изля чаша вода върху нагревателните плочи на готварската печка. После извади от шкафа голям порцеланов поднос.