— Казаха, че е получила удар — промълви и вдигна подноса над главата си. — Да, ама не голям като този!
Замахна и запрати в ъгъла порцелановия съд, който се разби на хиляди парченца. Сетне тичешком избяга от къщата. Трясъкът от счупването беше прогонил онова, което се таеше в него и караше пишката му да се втвърдява, а очите му да изскачат от орбитите си; ако родителите му не бяха толкова разтревожени за госпожа Рейплоу, сигурно щяха да забележат, че със синчето им се случва нещо странно. Но тъй като умът им беше на друго място, предположиха, че Оуен се безпокои за съседката. През следващите седмици той спеше малко, а задремеше ли, мигом го връхлитаха кошмари. Веднъж сънува, че госпожа Рейплоу се е върнала от болницата с бебе, но то е мъртво и почерняло. Изпитваше палещо чувство за вина, срамуваше се от стореното (но и през ум не му минаваше да признае — какво, за Бога, щеше да отговори, когато набожната му майка го попиташе какво го е подтикнало да извърши такъв грях?), при все това никога не забрави умопомрачаващото удоволствие да стои в банята със смъкнати гащи, опитвайки се да се изпикае върху четката за зъби на господин Рейплоу, или тръпката, която бе усетил при счупването на порцелановия поднос. Навярно, ако беше по-голям, щеше да се изпразни. Удоволствието беше предизвикано от безсмислеността на постъпката му, от звука на счупения порцеланов поднос и дори по-късно се задълбочи заради угризенията на съвестта, задето го е извършил, и страха да не го заловят. Когато баща му се прибра вечерта, потвърди, че госпожа Рейплоу е получила удар, което означавало спукване на кръвоносен съд в мозъка й.
И ето че днес кошмарът се повтаряше.
„Може би този път ще се изпразня — помисли си. — Във всеки случай ще бъде много по-грандиозно, отколкото да се изпикая върху някаква си четка за зъби. — Обърна шапката си с козирката назад и мислено добави: — Въпреки че принципът е същият.“
— Оуен, чуваш ли ме? — Гласът на Курц се разнесе в слушалките. — Там ли си, синко? Ако не отговориш, ще приема, че или не можеш, или не желаеш…
— Чувам, шефе — спокойно отговори Ъндърхил и си представи изпотено хлапе, което замахва с голям порцеланов поднос. — Момчета, готови ли сте да изритате малко извънземни задници?
Последваха одобрителни възгласи, между които „Напред!“ и „Да им дадем да се разберат!“
— Кое парче ще слушаме първо, момчета?
Отново последваха викове:
— Химнът на отряда! Химнът! Фъкинг Стоунс!
— Ако някой иска да се откаже, сега е моментът.
Предложението му беше последвано от мълчание. На другата честота, на която Оуен никога повече нямаше да превключи, извънземните продължаваха да молят за пощада, използвайки гласовете на прочути личности. Вдясно от машината му летеше малкият зелен хеликоптер „Киова“. И без бинокъл Ъндърхил виждаше, че Курц, който беше обърнал шапката си с козирката назад, неотлъчно го наблюдава. Вместо вестник в скута му имаше хартиена триъгълна шапка. В продължение на шест години не беше възниквала необходимост да го моли за втори шанс, което само по себе си беше хубаво — дълбоко в себе си Оуен знаеше, че шефът му не е от хората, които прощават. Каза си, че по-късно ще помисли по въпроса. Ако изобщо се наложи. През съзнанието му пробягна последната свързана мисъл: „Ти си злокачественият тумор, Курц!“, сетне бе заличена и на мястото й се възцари пълен мрак.
— Синя група, тук Водач. Следвайте ме. Започнете стрелба, когато се снишите на двеста метра. По възможност гледайте да не улучите Синьо момче! Сега ще ги размажем тия шибаняци! Конк, пусни химна!
Конклин превъртя бутона и пъхна компактдиск в устройството. Оуен, който вече не беше на себе си, се приведе и увеличи звука.
Гласът на Мик Джагър сякаш изпълни слушалките му. Той вдигна ръка, видя Курц да му козирува — не знаеше дали жестът е искрен или подигравателен, нито го беше грижа. Докато Джагър продължаваше да пее „химна“ — парчето, което винаги пускаха преди да влязат в бой, хеликоптерите се снишиха, подредиха се в нападателна формация и се насочиха към целта.
8
Сивите същества — онези, които бяха оцелели — стояха в сянката на техния кораб, който на свой ред лежеше в края на просеката, образувана от дърветата, повалени при падането. Отначало не се опитаха да побягнат или да се скрият, дори повечето от тях пристъпиха напред; босите им стъпала шляпаха в размекнатия сняг, отпечатваха се в калта и върху червеникаво-златистия мъх. Изправиха се срещу спускащите се към тях хеликоптери и вдигнаха ръцете си, за да се види, че са невъоръжени. Грамадните им черни очи блестяха в сумрачната светлина.