Пилотите не намалиха скоростта, макар в слушалките им да прозвучаха викове:
— Моля, не ни причинявайте зло, безпомощни сме, умираме!
Гласът на Мик Джагър се сливаше с виковете: „Приятно ми е да се запознаем, аз човек богат съм и със вкус изискан; от години съм в играта, на мнозина откраднал съм и вярата, и душата…“
Бойните хеликоптери направиха остър завой досущ като духов оркестър, който обикаля стадиона по време на паузата на бейзболен мач, и пилотите откриха огън. Куршумите се забиваха в снега, поваряха изсъхналите клони на мъртвите дървета, рикошираха от блестящата повърхност на космическия кораб. Пронизаха пришълците, които стояха с вдигнати ръце, и ги разкъсаха. Разхвърчаха се парчета сивкава плът, от мястото на откъснатите крайници шурна розова мъзга. Главите се пръснаха като кратуни, върху кораба и върху другите същества плисна червеникава течност — не беше кръв, а червеникав мъх, сякаш главите им бяха пълни с него досущ ужасяващи кошници. Неколцина бяха разсечени на две от куршумите и с все още вдигнати ръце се строполиха сред блатото. Щом се озовяха на земята, сивкавата им плът придобиваше мръснобял цвят и като че завираше.
Мик Джагър продължаваше да споделя: „Бях в играта по времето, когато самият Исус обзет от съмнения…“
Неколцина пришълци, които още стояха под надвисналия си кораб, се обърнаха, сякаш да побягнат, но бяха впримчени като в капан. Повечето бяха застреляни на място. Последните оцелели — се скриха сред рехавите сенки. Оуен видя, че се суетят, сякаш нагласяват нещо, внезапно го обзе ужасяващо предчувствие. В слушалките му се разнесе дрезгавият глас на Дефорест, пилотът на Синьо момче четири, който се задъхваше от възбуда:
— Държа ги на мушка!
Предвиждайки нареждането на Оуен, той сниши хеликоптера почти до земята; силното въздушно течение, образувано от витлата, понесе във въздуха облаци от разтопен сняг и кална вода, ниските храсталаци полегнаха.
— Не! Не стреляй! Издигни се на предишната позиция! — изкрещя Оуен и удари Тони по рамото. Пилотът, който изглеждаше като извънземен заради прозрачната маска, предпазваща устата и носа му, рязко дръпна щурвала и машината се заиздига. В слушалките продължаваше да звучи лудешкото биене на барабана и припевът „Хоо-хоо!“ (никога досега по време на атака отрядът не беше изслушвал докрай песента „Милост за дявола“, превърнала се в негов химн), примесени с недоволните възгласи на хората от екипа. Оуен забеляза, че вертолетът на Курц бързо се смалява в далечината. Може би шефът му беше луд, но в никакъв случай не бе глупак. А интуицията му бе ненадмината.
— Ама, шефе… — запротестира Дефорест. По гласа му личеше, че не само е разочарован, ами направо е бесен.
— Повтарям, връщаме се в базата. Синя група, връщаме се в база…
Ударната вълна от експлозията го притисна към седалката и подхвърли хеликоптера така, сякаш беше играчка. Двигателят ревеше оглушително, но той чу ругатните на Тони Едуардс, който се мъчеше да овладее машината. В слушалките се разнесоха писъци, но макар повечето хора на екипа да бяха ранени, мъртъв беше само Пинки Брайсън, който се беше надвесил навън, за да наблюдава отблизо атаката, и взривната вълна го помете.
— Овладях го, овладях го — повтаряше Тони, но всъщност изминаха трийсетина секунди, преди наистина да овладее управлението на хеликоптера — секунди, които на Оуен се сториха цели часове. Песента на Стоунс вече не звучеше в слушалките — лошо предзнаменование за съдбата на Конк и екипажа на Синьо момче две.
Пилотът съумя да направи завой и насочи вертолета към базата. Едва сега Ъндърхил забеляза две големи пукнатини в предното стъкло. Някой продължаваше да крещи от болка — по-късно се разбра, че незнайно как два пръста на Макавано са били отрязани.
— Исусе Христе! — прошепна Тони, сетне добави: — Спаси ни кожите, шефе. Благодаря.
Оуен го чу като в просъница. Беше се обърнал и се взираше в останките от космическия кораб, който се беше разцепил най-малко на три части. Трудно бе да се прецени поради червеникавата плесен, която изригваше като фонтан и всичко сякаш беше обгърнато от червеникаво-оранжева мъгла. Внезапно той зърна хеликоптера на Дефорест, който беше полегнал на една страна в блатото, а около него се издигаха въздушни мехурчета. Встрани плуваше парче от витло, наподобяващо грамадно гребло за кану. На петдесетина метра от машината други витла — почернели и изкривени — стърчаха от жълто-бяла огнена топка — хеликоптерът на Конклин Синьо момче две.