Побърза да излезе от бараката, стискаше в дясната си ръка маските. Изпусна въздуха от белите си дробове едва когато се отдалечи от бараката и тръгна обратно по утъпкания сняг. Наведе се, подпря длани на бедрата си и изчака черните точици пред очите му да се разсеят.
От източна посока проехтяха изстрели. Бяха прекалено бързи и шумни, за да са от пушки. Най-вероятно се стреляше с автоматично оръжие. В съзнанието на Хенри изплува съвсем ясният спомен за млякото, потекло по брадичката на баща му, за Бари Нюман, който тичешком напусна кабинета му. Видя стотици елени, еноти, катерици, чакали и зайци, които панически бягаха от заразената зона; видя как снегът се обагря в червено от кръвта на невинните (но вероятно заразени) жертви. Видението му причини неочаквано нетърпима болка, прониквайки до място, което не беше умъртвено, а само изтръпнало. Това място бе реагирало така спонтанно на плача на Дудитс, извисяващ се в равномерен тон, който кара човек да се чувства така, сякаш главата му ще експлодира.
Хенри се изправи, видя прясно петно от кръв върху ръкавицата си, вдигна глава и изкрещя към небето:
— Майна ти! — Гласът му изразяваше смесица от удивление и гняв. Беше запушил устата и носа си, беше взел маските и възнамеряваше да си сложи поне две, когато влезе в хижата, но напълно беше забравил дълбоката рана на бедрото си, получена при преобръщането на скаута. Ако заразата от плесента наистина се предаваше по въздуха, най-вероятно вече беше проникнала в него. Пък и той не беше влез кой знае какви предпазни мерки. Представи си надпис с големи червени букви: „РАЙОН, ЗАРАЗЕН С БИОЛОГИЧЕСКО ОРЪЖИЕ! ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА НЕ ВДИШВАТЕ ВЪЗДУХА И ПОКРИЙТЕ С ДЛАН ВСЯКАКВИ ДРАСКОТИНИ И РАНИ ПО ТЯЛОТО ВИ!“
Лудешки се изсмя и тръгна обратно към хижата. Да му се невиди, никога не беше кроял планове да живее вечно, нали?
На изток престрелката продължаваше.
3
Застана повторно пред вратата на Бърлогата и посегна към задния си джоб за носна кърпа, макар да беше сигурен, че няма да намери… и предположението му се оправда. Две от предимствата от живота по време на ловен поход, които, разбира се, не бяха широко рекламирани, бяха, че можеш да пикаеш където си поискаш и да се секнеш с пръсти. Човек изпитваше някакво първично задоволство при вида на струята гореща урина… всъщност това се отнасяше предимно за мъжете. Като се замислиш, цяло чудо бе, че жените се влюбват не само в най-добрите екземпляри от противоположния пол, но и в не толкова представителните.
Свали палтото си, ризата и термофланелката. Най-отдолу носеше избеляла тениска с емблемата на Ред Сокс и номер 5 на гърба. Съблече и нея, сгъна я няколко пъти и я омота около окървавения си крачол на джинсите си, като отново си каза: „След дъжд качулка, а? Все пак поправи пропуснатото, нали? Попълни празните места прилежно и четливо. Животът се крепи на подобни концепции, дори когато е пред края си.“
Побърза да се облече, защото го втресе и го полазиха тръпки, сетне си сложи две от крушовидните маски. Хрумна му налудничавата идея да нахлузи още две на ушите си и като си представи как ластиците се кръстосват на тила му като ремъци на кобур, избухна в смях. Още какви предпазни мерки да вземе? Дали да не защити окото си с последната маска?
— Ако е писано, ще се заразя — промърмори, като мислено си напомняше, че нищо не му струва да направи необходимото; „Малка доза предпазливост не вреди никому“ — често казваше старият.
Плесента, мъхът или каквото там вирееше в хижата, се беше разраснало по време на краткото му отсъствие. Чергата беше така обрасла, че не се виждаха шарките й. Червеникаво-златисти петна се виждаха и на канапето, върху плота между кухнята и трапезарията и на седалките на два-три стола във всекидневната. Тънка червеникава линия, напомняща на капиляр, спираловидно се спускаше по крака на масата, като че ли беше засъхнала следа от разлято вино, и Хенри си спомни как мравките се събират върху дори най-минималното количество разсипана захар. Най-ужасяваща му се стори червеникаво-златистата паяжина, провиснала над чергата. Взира се в нея в продължение на няколко секунди, докато разбра, че това е капанът за сънища на Кларъндън. Едва ли някога щеше да разбере какво се е случило тук, но едно беше сигурно — този път в капана се беше хванал истински кошмар.
„Няма да останеш тук, нали? Не и след като видя с каква скорост се разпространява плесента. Когато Джоунси мина покрай теб, изглеждаше напълно здрав, но ти много добре знаеш каква е истината. Знаеш то със сигурност, защото го почувства. Е, нали няма да останеш тук?“