— Оттук виждам още един — казах саркастично. — Та вие не си помръдвате пръста!
Той остана невъзмутим.
— Моята сила е в организацията.
— Което означава, че трябва да прекарам остатъка от деня и утре, изучавайки навиците на английския пощальон — казах аз. — Колко пъти на ден разнася пощата?
Макинтош погледна многозначително мисис Смит, която отговори:
— Два.
— Можете ли да наемете някакви шпиони? Не трябва да се навъртам много около «Ледър Лейн». Могат да ме арестуват за скитничество, а това със сигурност ще провали всичко.
— Направено е необходимото — каза мисис Смит. — Имаме работното време.
Докато го преглеждах, тя разстла някаква скица на масата.
— Това е план на целия втори етаж. Тук имаме късмет. Някои сгради имат пощенски кутии във фоайето, но не и тази. Пощальонът предава пощата лично.
Макинтош заби пръста си в плана.
— Трябва да започнеш да наблюдаваш пощальона оттук. В ръката си ще държи писмата за онази фирма с отвратителното име, готов да ги предаде, и ти ще трябва да видиш дали носи кутийката. Ако не я носи, ще изчакаш до следващото му идване.
— Точно това ме притеснява — казах. — Чакането. Ако не внимавам, присъствието ми там може да събуди подозрения.
— О, забравих да ви кажа — наех един кабинет на същия етаж — любезно каза Макинтош. — Мисис Смит е подсигурила всички домакински удобства: електрически чайник, чай, кафе, захар, мляко и една кошница с продукти от «Фортнъм»… Ще живееш като цар. Надявам се, обичаш хайвер.
Издишах шумно.
— Не се притеснявайте да се обръщате към мен за каквото и да било — казах саркастично, но Макинтош се усмихна едва забележимо и подхвърли един ключ на масата. Взех го и запитах: — На чие име е нает офисът?
— «Кидикар Тойс Лимитид» — каза мисис Смит. — Такава компания съществува.
Макинтош се засмя.
— Основах я аз. Струва всичко на всичко двадесет и пет лири.
Остатъка от сутринта прекарахме в разискване на плана и аз не открих никакви неясни неща, които си заслужаваше да се променят. Улових се, че мисис Смит започва да ми харесва все повече и повече. Умът й беше остър като бръснач и нищо не убягваше от вниманието й. И все пак успяваше да запази женствеността си, независимо от работата, което обикновено е доста трудно за умните жени. Когато привършихме, аз казах:
— Люси не е истинското ви име, нали? Какво е тогава?
Тя ме погледна с ясни очи.
— Не мисля, че има значение — отвърна тя с равен глас.
Въздъхнах.
— Да, права сте — съгласих се. — Може би наистина е така.
Макинтош ни наблюдаваше с интерес, когато каза строго:
— Казах, че не искам никакви игрички с персонала, Риардън. Нищо друго освен работата не трябва да ви интересува. — Той погледна часовника си. — По-добре сега си вървете.
Така аз напуснах мрачния кабинет на Макинтош в стил «Деветнадесети век» и отново обядвах в «Петела», а следобеда прекарах в офиса на «Кидикар Тойс Лимитид», на две крачки от «Бетси-Лу». Всичко бе така, както обеща Макинтош. Направих си кафе и с удоволствие забелязах, че мисис Смит беше купила истинско кафе, а не онзи боклук, който се разтваря във вода.
Имаше хубав изглед към улицата, така че когато трябваше да наблюдавам пощальона, имах възможност да проследя голяма част от маршрута му. Макинтош беше длъжен да ми се обади, за да ме предупреди за идването му, но дори и да не го направеше, аз трябваше да съм известен поне петнадесет минути преди това. Това беше ясно, така че направих няколко пробни «разходки» по коридора, като засичах времето. Нямаше смисъл да го правя, без да знам с каква скорост се движи той, но все пак беше полезно. Засякох времето, за което отивах до «Гемидж» с бърза стъпка, но не чак толкова бърза, че да привлече вниманието. Прекарах един час в «Гемидж», за да изготвя маршрута, който да бъде достатъчно объркващ, та да заличи следите ми. С това привърших работата си за деня и се върнах в хотела.
Следващият ден беше почти същият с изключение на това, че се появи пощальонът и можех да репетирам с него. Когато дойде сутринта, го наблюдавах през полуотворената врата на офиса с часовник в ръка. Може да изглежда малко смешно, но в края на краищата всичко, което трябваше да направя, беше да ударя един човек. Но рискът, по дяволите, беше голям и затова прекарах още един ден там.
Докато чаках пощальонът да се появи за втори път, изпуших доста цигари. Всичко беше така, както Макинтош беше предвидил. Докато се приближаваше към вратата на «Бетси-Лу», видях, че държи писмата в ръката си и че всяка кутийка «Кодак» би била ясно забележима. Надявах се Макинтош да е прав за диамантите. Щяхме да изглеждаме страшно глупаво, ако вместо диаманти в кутийката намерим снимки от уикенда на Бетси-Лу в Брайтън. Преди да си тръгна, позвъних на Макинтош и за мое учудване той сам вдигна телефона. Аз казах: