Той се беше заел да намества счупен крак с помощта на един от негрите, изпратени да помагат в бараката, когато внезапно бе повикан от дълбок, груб глас, който бе опознал твърде добре и мразеше повече от всеки друг глас на света.
— Какво правиш тука?
Блъд не повдигна глава. Нямаше нужда. Познаваше гласа.
— Намествам счупен крак — отговори той, без да прекъсва заниманието си.
— Това и сам мога да видя, глупако.
Между прозореца и Питър Блъд застана една огромна фигура. Полуголият човек, който лежеше върху сламата, извърна черните си очи и се вгледа изплашено в полковника. Нямаше нужда да знае английски, за да разбере, че новодошлият има враждебни намерения. Грубият заплашителен глас изразяваше достатъчно добре този факт.
— Това и сам мога да видя, глупако; също така добре, както виждам и негодника. Кой ти даде право да наместваш счупените крака на испанците?
— Аз съм лекар, полковник Бишоп. Този човек е ранен. Не е моя работа да правя разлика между хората. Изпълнявам задълженията си.
— Задълженията си изпълняваш, а! Ако ги беше изпълнявал, сега нямаше да си тука.
— Точно обратното, тука съм, защото съм ги изпълнявал.
— Знам лъжливите ти истории — изръмжа презрително полковникът и когато видя Блъд да продължава спокойно да се занимава със счупения крак, той се ядоса не на шега. — Ще престанеш ли да се занимаваш с този негодник, когато ти говоря?
Питър Блъд спря, но само за момент.
— Човекът изпитва силна болка — каза той кратко и поднови работата си.
— Силна болка изпитвал, а? Надявам се, че болката е достатъчно силна, дявол да го вземе това пиратско куче. А ти няма ли да ми обърнеш внимание, непокорен разбойник такъв?
Полковникът изпадна в ярост от явното неподчинение, изразено в най-безобразно незачитане на неговата особа. Вдигна дългия си тръстиков бастун, за да го удари. Сините очи на Питър Блъд доловиха отблясъка от бастуна и той бързо заговори, за да предотврати удара.
— Не съм непокорен, сър, въпреки всичките си други недостатъци. Работя съгласно специалните заповеди на губернатора Стид.
Полковникът се спря, а широкото му лице доби кървавочервен цвят. Устата му остана отворена.
— Губернатора Стид! — повтори той. След това отпусна бастуна си, обърна се и без да продума нито дума повече, се отправи към другия край на бараката, където в същия момент се намираше губернаторът.
Питър Блъд се усмихна. Но задоволството му не беше предизвикано от хуманни чувства, а от това, че беше успял да се опълчи против жестокия си притежател.
Испанецът разбра, че в краткото спречкване докторът се беше застъпил за него, и попита с глух глас какво се е случило. Докторът поклати мълчаливо глава и продължи да работи. Напрягаше слух да долови разговора, който се водеше между Стид и Бишоп.
Полковникът викаше и бушуваше, огромното му тяло се извисяваше над малката, сбръчкана и натруфена фигура на губернатора. Но дребното конте не се плашеше лесно. Негово превъзходителство чувствуваше, че има зад гърба си поддръжката на общественото мнение. Може би имаше някои, които мислеха като полковник Бишоп, но те не бяха много на брой. Негово превъзходителство утвърди своята власт. Блъд се занимаваше с ранените испанци по негова заповед, а неговите заповеди трябваше да се изпълняват. Нямаше какво повече да се говори.
Полковник Бишоп беше на друго мнение. Според него имаше още много да се каже. И той го каза с подчертана театралност, високо, разгорещено, като си служеше с непристойни изрази — защото полковникът можеше да употребява доста много непристойни изрази, когато биваше ядосан.
— Говорите като испанец, драги полковник — каза губернаторът и нанесе жестока рана на гордостта му, рана, която го боля много седмици след това. В момента тази реплика го накара да млъкне и да изскочи побеснял от бараката, без да може да даде израз на гнева си.
Два дена по-късно дамите на Бриджтаун, съпругите и дъщерите на плантаторите и търговците, направиха първото си благотворително посещение в бараката на пристана и донесоха подаръци на ранените моряци.