Питър Блъд също беше там, грижеше се за страдалците, оказвайки им помощ, и се движеше сред нещастните испанци, на които никой не обръщаше внимание. Всички подаръци и цялото състрадание бяха предназначени за екипажа на „Прайд ъв Девън“. Питър Блъд намираше това за съвсем естествено. Но когато се изправи внезапно след превързването на една рана, задача, в която се бе вдълбочил за известно време, той видя с изненада една дама да се отделя от общата група и да слага няколко банана и връзки сочни стебла захарна тръстика на шинела, метнат вместо завивка върху един от неговите пациенти. Дамата беше облечена в елегантна копринена рокля с цвят на лавандула, а след нея вървеше полугол негър с кошница в ръка.
Питър Блъд, без сако, с навити до лактите ръкави на ризата и окървавен парцал в ръце, се вгледа в нея. Дамата се обърна и му се усмихна. Беше Арабела Бишоп.
— Този човек е испанец — каза той, сякаш искаше да поправи някакво недоразумение, и в тона му се промъкна лека отсянка на горчивата ирония, която го бе обзела.
От устните на Арабела изчезна усмивката, с която го бе поздравила. Тя се намръщи и го изгледа надменно.
— Зная. Но той въпреки това е човешко същество — каза тя.
Отговорът й и упрекът, отправен към него, изненадаха Блъд.
— Вашият чичо, полковникът, е на друго мнение — каза той, когато се съвзе. — Той смята тези хора за гадини, които трябва да бъдат оставени да умрат от гноясалите си рани.
Този път тя долови по-отчетливо иронията в гласа му. Известно време продължи да се вглежда втренчено в него.
— Защо ми говорите така?
— За да ви предупредя, че можете да си навлечете недоволството на полковника. Ако бе успял да се наложи, нямаше да ми разреши да превържа раните им дори.
— И вие смятате, разбира се, че аз трябва да съм на същото мнение с него? — Гласът й стана твърд, а в кафявите очи блесна заканителна, предизвикателна искрица.
— Не бих се отнесъл грубо към една дама дори и в мислите си — каза той. — Но като си помисля, че им раздавате подаръци и че ако чичо ви се научи… — Той остави недовършена мисълта си. — Е, това е всичко! — заключи той.
Но дамата съвсем не беше доволна от отговора.
— Най-напред ми приписахте нечовечност, а след това страхливост! Не е толкова лошо за човек, който не би се отнесъл грубо към една дама дори в мислите си. — Момчешкият й смях звънна, но този път раздразни слуха му.
Струваше му се, че я вижда за първи път едва сега, и разбра колко неправилно я е преценявал.
— Не можех да предположа… че племенницата на полковник Бишоп е такъв ангел — каза той необмислено, както често се случва с внезапно покаялите се мъже.
— Не сте могли, разбира се. Струва ми се, че вашите предположения рядко биват правилни. — След като го жегна с думите и погледа си, тя се обърна към негъра и кошницата. Извади от нея плодовете и деликатесите, с които беше препълнена, и ги натрупа на купчини по леглата на испанците, а когато свърши с тях, кошницата беше празна и не беше останало нищо за нейните сънародници. Но те не се нуждаеха от щедростта й — което тя бе забелязала, — тъй като бяха получили достатъчно от другите дами.
Когато изпразни кошницата, тя повика своя негър и без да проговори или да погледне Питър Блъд, излезе навън с високо вдигната глава и вирната напред брадичка.
Питър я гледа, докато излезе, и след това въздъхна.
Беше удивен, че се безпокои от мисълта за предизвикания от него гняв у Арабела. Вчера не би се безпокоил. Това стана възможно едва след като разбра нейния истински характер.
„Така ми се пада. Изглежда, че съвсем не познавам характера на хората. Но как можех да предположа, дявол да го вземе, че семейството, отгледало сатана като полковник Бишоп, може да възпита светица като нея?“
Глава VI
ПЛАНОВЕ ЗА БЯГСТВО
След тази случка Арабела Бишоп посещаваше всеки ден бараката на пристана и носеше плодове, а по-късно пари и дрехи за испанските пленници. Но идваше по такова време, че вече не се срещна повече с Питър Блъд. А и неговите посещения ставаха все по-кратки, понеже пациентите му започнаха да оздравяват. Фактът, че испанците оздравяха благодарение на неговите грижи, а една трета от ранените, оставена на другите двама лекари, умряха от раните си, засили популярността на осъдения въстаник сред жителите на Бриджтаун. Това се дължеше може би на щастлива случайност, но гражданите не го възприеха по този начин. Така се стигна до ново намаление в практиката на неговите свободни колеги и до увеличаване на собствената му работа и печалбите на неговия собственик. Уекър и Бронсън обединиха мисловните си възможности, за да открият начин за излизане от това непоносимо положение. Но нека не изпреварваме хода на събитията…