— Нямам пари. А за такова нещо ще трябва значителна сума.
— Нали ви казах, че искам да бъда ваш приятел?
— Защо? — попита ребром Питър Блъд.
Но той не се нуждаеше от отговор. Докато доктор Уекър изливаше сърдечната си мъка, загдето негов брат по професия гниеше в робство и му бяха отказвани възможностите, които му се полагаха благодарение на неговите способности, Питър Блъд като ястреб дебнеше очевидната истина. Уекър и колегата му искаха да се отърват от човека, който ги заплашваше с разорение. Питър Блъд никога не се колебаеше при вземане на решение. Винаги скачаше там, където другите пълзяха. Мисълта за бягство, която не бе съществувала, преди доктор Уекър да му я подметне, сега изведнъж се разрасна.
— Разбирам, разбирам — каза той, докато спътникът му продължаваше да обяснява, и за да запази самочувствието на доктор Уекър, добави лицемерно: — Много благородно от ваша страна… много колегиално. В подобен случай и аз бих постъпил по същия начин.
Острият поглед на Уекър блесна, а грубият му глас потрепера, когато запита с нетърпение:
— Значи сте съгласен? Съгласен ли сте?
— Дали съм съгласен? — изсмя се Блъд. — Ако ме хванат и ме върнат, ще ми подрежат крилете за цял живот и ще ме жигосат.
— Разбира се, подобно нещо заслужава малък риск. — Гласът на изкусителя трепереше още повече.
— Точно така — съгласи се Блъд. — Но за подобно нещо не е достатъчен само кураж. Трябват и пари. Една лодка струва не по-малко от двадесетина лири.
— Ще се намерят. Това ще бъде нещо като заем, който ще ни върнете… ще ми върнете когато можете.
Това бързо оттеглено предателско „ни“ допълни предположенията на Блъд. Другият лекар също беше замесен в предложението.
Наближиха многолюдната част на пристана. Блъд бързо и красноречиво благодари на Уекър въпреки съзнанието, че не му дължи никаква благодарност.
— Утре ще поговорим отново по същия въпрос, сър — заключи той. — Отворихте ми вратите на надеждата.
С това поне той изрази абсолютната истина, и то далеч не както подобаваше: сякаш действително пред него бяха разтворили ненадейно сгряната от слънце врата на надеждата, че ще може да избяга от тъмния затвор, след като бе мислил, че в него ще прекара целия си живот.
Бързаше да остане сам, да подреди мислите си и да реши какво трябва да прави. Налагаше се да се посъветва с някого. Беше вече решил с кого. За такова пътуване беше необходим навигатор, а навигаторът му беше подръка в лицето на Джереми Пит. Трябваше най-напред да се посъветва с младия морски капитан: не можеше да се предприеме подобно начинание, ако той не се присъединеше към него. През целия ден в главата му цареше хаос, създаден от новата надежда, и той едва не се разболя от нетърпение да дочака нощта, за да има възможност да обсъди въпроса със своя приятел. Същата вечер Блъд се прибра по-рано зад оградата, която заграждаше колибите на робите и голямата бяла къща на надзирателя, и успя да размени няколко думи с Пит, без да го видят другите.
— Тази нощ, когато всички заспят, ела в моята колиба. Трябва да поговоря нещо с тебе.
Младият мъж се вгледа в Блъд, сякаш неговият многозначителен тон го събуди от умствената летаргия, в която бе изпаднал напоследък благодарение на нечовешкия си живот. Той даде знак с глава, че е разбрал и е съгласен, и двамата се разделиха веднага след това.
Шестте месеца живот в плантацията на остров Барбадос бяха оставили трагичен отпечатък върху младия моряк. Предишната живост беше изчезнала. Лицето му бе придобило празен израз, погледът бе станал помътен, движеше се крадливо, раболепно, като пребито куче. Той беше оцелял от лошата храна, прекалено тежката работа на плантацията под безмилостното слънце, камшичните удари на надзирателя, когато не работеше достатъчно бързо, и ужасния, животински начин на живот. Но и той заплащаше обичайната цена за оцеляването си. Заплашваше го опасността да се превърне в животно, да стане като другите, които понякога работеха рамо до рамо с него. Но човешкото му достойнство, въпреки че бе приспано от постоянното отчаяние, все още не беше угаснало, и точно неговото човешко достойнство се отърси от обзелото го безразличие и се събуди при първите думи, които Блъд му каза през тази нощ — събуди се и заплака.
— Да избягаме? — задъха се Пит. — О, господи! — И той хвана главата си в ръце и се разрида като малко дете.