Принудиха го да бърза, а той се задушаваше от нежелание, което не смееше да покаже. Случката беше неприятна, но не фатална. Бягството беше определено за полунощ, а дотогава той лесно щеше да се върне.
Качи се на коня, доведен от Кент, с намерението да бърза колкото може повече.
— А как ще се върна в селището, сър? — попита той на тръгване. — Нали вратите на оградата ще бъдат затворени?
— Няма да се връщаш — каза Бишоп. — Когато свършиш работата при губернатора, там ще ти намерят някоя дупка да се свреш до сутринта.
Сърцето на Питър Блъд сякаш спря.
— Но… — започна той.
— Тръгвай, ти казвам. До тъмно ли ще стоиш тук да ми дрънкаш? Негово превъзходителство те чака. — И полковник Бишоп шибна силно задницата на коня с бастуна си. Животното се втурна напред и едва не събори своя ездач.
Питър Блъд тръгна в състояние, близко до пълно отчаяние. Имаше защо да е така. Налагаше се да се отложи бягството до следващата нощ, а такова отлагане означаваше разкриване сделката на Нътол и водеше до задаване на въпроси, на които щеше да бъде трудно да се отговори.
Блъд намисли, след като привърши работа в къщата на губернатора, да се измъкне в нощната тъма и от външната страна на оградата да съобщи на Пит и на другите, че е там, и те да се присъединят към него, за да изпълнят замисленото начинание. Но в това отношение бе направил сметките си без губернатора, когото завари обхванат от страшен пристъп на подагра и почти толкова страшен пристъп на гняв, подхранван от закъснението на лекаря.
Губернаторът го задържа при себе си до късно след полунощ, до което време той успя най-после да облекчи болките на нещастника с пускането на малко кръв. Тогава Блъд поиска да си отиде, но губернаторът не желаеше и да чуе за такова нещо. Докторът трябваше да спи в неговата стая, за да му бъде подръка в случай на нужда. Сякаш съдбата му се подиграваше. Поне за тази нощ всяка мисъл за бягство трябваше да бъде изоставена.
Едва в ранните часове на утрото Питър Блъд успя да се измъкне за известно време от къщата на губернатора, като заяви, че трябва лично да отиде и вземе някои необходими лекарства от аптеката.
Под този претекст той тръгна из събуждащия се град и отиде право при Нътол, когото завари обхванат от страшна паника. Нещастният длъжник бе чакал цяла нощ и бе сметнал, че всичко е разкрито и че неговата собствена гибел е неминуема. Питър Блъд го успокои.
— Ще остане за тази нощ — каза той с повече увереност, отколкото сам чувствуваше, — дори ако се наложи да уморя губернатора от пускане на кръв. Бъди готов като през миналата нощ.
— Но ако междувременно ми зададат някои въпроси? — изблея Нътол. Той беше тънък, блед човек, с дребни черти на лицето и късогледи очи, които в момента мигаха отчаяно.
— Отговаряй както можеш. Измисли нещо умно. Не мога да остана повече. — Питър Блъд се отправи към аптеката за лекарствата — предлогът за неговото излизане.
Един час след като си отиде Блъд, в жалката колиба на Нътол дойде един чиновник от канцеларията на губернатора. Продавачът на лодката, съгласно изискванията на закона, откакто бяха дошли осъдените бунтовници, бе съобщил за продажбата в канцеларията на губернатора, за да получи обратно гаранцията от десет лири, която всеки притежател на малка лодка бе длъжен да внесе. Канцеларията на губернатора отложи връщането на гаранцията, докато получи потвърждение за сделката.
— Осведомени сме, че сте купили една лодка от мистър Роберт Фарел — каза чиновникът.
— Вярно е — каза Нътол, който сметна, че е настъпил последният му час.
— Изглежда, не бързате да декларирате покупката в канцеларията на губернатора. — Пратеникът говореше с бюрократично надменен тон. Слабите очи на Нътол замигаха с удвоена честота.
— Да… да я декларирам ли?
— Знаете, че така постановява законът?.
— Извинете, ама аз… аз… не знаех.
— Но така се казва в прокламацията, която беше публикувана през месец януари.
— Аз… аз не мога да чета, сър. Не… не знаех.
— Пфуй! — изля върху него презрението си пратеникът. — Е, сега вече знаете. Погрижете се да дойдете в канцеларията на губернатора до обяд и да донесете десет лири гаранция, които сте задължен да внесете.
Надутият чиновник си отиде и остави Нътол, потънал в студена пот въпреки утринната жега. Беше благодарен, че човекът не бе задал въпроса, от който се страхуваше най-много — как той, длъжникът, има пари да купи лодка. Но той знаеше, че това е само отсрочка. Сигурно щяха да му зададат този въпрос и тогава за него щеше да настъпи същински ад. Прокле часа, когато бе имал глупостта да слуша приказките на Питър Блъд за бягство. Мислеше си, че цялата конспирация ще бъде разкрита, а него сигурно ще го обесят или поне ще го жигосат и ще го продадат в робство като окаяните бунтовници, с които се бе свързал в лудостта си. Ако имаше десет лири за дяволската гаранция, която до този момент не бе влизала в сметките им, щеше да е възможно тя да бъде внесена набързо и да се отложат неудобните въпроси за по-късно. Може би и другите чиновници в канцеларията на губернатора, също като пратеника, поне за два-три дена нямаше да обърнат внимание на това, че е длъжник; а до това време той се надяваше да бъде извън обсега на въпросите им. Но какво можеше да се направи сега за парите? Трябваше да се намерят пари преди дванадесет часа!