— Това е много учтиво — рече тя. — Имате добър вкус в комплиментите, мистър Блъд. Друг на ваше място…
— Повярвайте ми, знам какво би казал друг на мое място. Та аз ли не познавам хората?
— Понякога си мисля, че ги познавате, а понякога, че не ги познавате. Но във всеки случай не познавате жените. Ето например случката с испанците.
— Никога ли няма да я забравите?
— Никога.
— Виж ти каква лоша памет. Няма ли в мене някои добри качества, с които да се занимавате, вместо да се връщате все на тази случка?
— О, има някое и друго.
— Например? — попита той нетърпеливо.
— Говорите много добре испански.
— Това ли е всичко? — Той се отпусна изумен.
— Къде сте го научили? Били ли сте в Испания?
— Бил съм. Бях две години в един испански затвор.
— В затвор ли? — В гласа й прозвуча тревога и той побърза да я успокои.
— Като военнопленник — обясни той. — Взеха ме в плен по време на войната с французите. Тогава бях на служба във френската армия.
— Но нали сте лекар! — извика тя.
— Това е, струва ми се, нещо като развлечение. По професия съм военен, поне в течение на десет години упражнявах този занаят. Военната служба не ми донесе големи облаги, но все пак беше по-добра от медицината, която, както виждате, ме доведе до робство. Струва ми се, че бог предпочита хората да бъдат убивани, а не лекувани. Така трябва да е.
— Но щом сте били военен, защо сте били на служба при французите?
— Аз съм ирландец по произход и съм следвал медицина. И понеже ние, ирландците, сме своеобразен народ… О, това е дълга история, а полковникът очаква завръщането ми.
Арабела обаче не се отказа толкова лесно от занимателната история. Каза му, че ако почака малко, ще се върнат заедно. Бе дошла по молба на чичо си да се осведоми за здравето на губернатора.
Блъд я почака и се върнаха заедно в къщата на полковник Бишоп. Яздиха много бавно, ходом, и някои от хората, които ги срещнаха, се учудиха от явно близките отношения между доктора роб и племенницата на неговия притежател. Един или двама сигурно си взеха бележка да направят някакъв намек на полковника. Но тази сутрин двамата ни герои яздеха, без да обръщат внимание на никого в света. Той й разправи историята на своите бурни младежки години, а накрая се спря по-подробно на събитията около неговото арестуване и съдене.
Историята бе току-що завършена, когато стигнаха до вратата на къщата на полковника и слязоха от конете. Питър Блъд предаде коня на един от негрите коняри, който ги осведоми, че полковникът не е у дома.
И след това те не се разделиха веднага — тя го задържа.
— Съжалявам, мистър Блъд, че не съм знаела всичко това по-рано — каза тя и кафявите й очи се навлажниха. Протегна му приятелски ръка.
— Та каква разлика би имало? — попита той.
— Струва ми се, че би имало известна разлика. Съдбата се е отнесла твърде жестоко към вас.
— О… — той млъкна и за момент сините му очи се вгледаха втренчено в нея изпод гъстите черни вежди. — Би могло да бъде и по-зле — каза той многозначително и с това накара бузите й да порозовеят.
Без да се усети, той се наведе да й целуне ръка, а тя не я отдръпна. След това се обърна и тръгна към селището, което се намираше на половин миля от къщата. В паметта му се запечата нейният образ, както се беше изчервила, обзета от ненадеен пристъп на срамежливост. В този момент забрави, че е осъден бунтовник с десетгодишно робство пред себе си; забрави за уреденото от него бягство, което трябваше да се осъществи тази нощ; забрави дори опасността от разкриване, надвиснала над главата му вследствие подаграта на губернатора.
Глава VII
ПИРАТИ
Въпреки непоносимата горещина при пътешествието си от града до плантацията на полковника мистър Джеймз Нътол разви голяма бързина. Късото и тънко тяло и дългите, лишени от плът крака на мистър Джеймз Нътол сякаш бяха специално създадени за бързо вървене в горещ климат. Тялото му изглеждаше много сухо и човек трудно можеше да повярва, че в него са останали някакви жизнени сокове, но обилната пот, която се стичаше като порой, когато стигна заграденото селище, свидетелствуваше за наличието им.
На входа той едва не се сблъска с надзирателя Кент, ниско, набито животно с криви крака, херкулесовски ръце и челюсти на булдог.
— Търся доктор Блъд — съобщи той задъхано.
— Много си се разбързал — изръмжа Кент. — Да не са близнаци?
— Е? О! Не, не. Не съм женен, сър. Отнася се за един мой братовчед, сър.
— Какво му е?
— Много е зле, сър — излъга бързо Нътол, като се възползува от намека на Кент. — Тука ли е докторът?