— Онова там е неговата колиба — посочи небрежно Кент. — Ако го няма там, значи е някъде другаде. — И той се отдалечи. Кент беше грубо, грозно животно, на което се отдаваше да борави по-лесно с камшика, отколкото с езика.
Нътол се зарадва, че надзирателят си отиде, и дори забеляза посоката, в която се отправи. След това се втурна в селището, за да открие с огорчение, че доктор Блъд го няма. Някой разумен човек на негово място би седнал да почака, понеже щеше да прецени, че това е най-бързият и сигурен начин. Но Нътол не беше разумен. Той изскочи отново от заграденото селище, подвоуми се за момент накъде да тръгне и накрая реши, че е все едно, само да не е в една посока с Кент. Забърза през обгорелите поляни към плантацията, където стеблата на захарната тръстика се възправяха като стена и святкаха в златисти отблясъци под силните лъчи на юнското слънце. Големите блокове кехлибарена, зрееща захарна тръстика бяха пресечени от широки пътеки. В далечината по една от тях той съзря да работят група роби. Нътол навлезе в пътеката и се отправи към тях. Когато ги отмина, робите го изгледаха тъпо. Пит не беше помежду им, а той не смееше да пита за него. Близо цял час продължи да го търси ту нагоре по една от пътеките, ту надолу по друга. Веднъж един от надзирателите го спря и го попита какво търси. Той отвърна, че търси доктор Блъд. Братовчед му бил болен. Надзирателят го прати по дяволите и му каза да се маха от плантацията. Блъд го нямало. Сигурно трябвало да бъде в колибата си в селището.
Нътол обеща да напусне плантацията. Но тръгна в погрешна посока — към най-отдалечения от селището край на плантацията към гъстата гора, с която тя граничеше. Надзирателят беше твърде надменен, а може би го и мързеше от горещината на приближаващото пладне, и не го напъти.
Нътол стигна края на пътеката, зави зад ъгъла и попадна на Пит, който беше сам и с дървена лопата оправяше една напоителна вада. От кръста до колената той беше обут в окъсани, широки памучни панталони, а над и под тях беше гол. Широкопола сламена шапка пазеше мръсната му руса глава от лъчите на тропическото слънце. Когато го видя, Нътол благодари гласно на създателя. Пит го погледна учуден, а корабният дърводелец му разправи печални те новини с още по-печален тон. С една дума, вестта се състоеше в това, че трябва още тази сутрин да получи от Блъд десет лири, защото в противен случай всички бяха загубени. Но за мъките си и пролятата пот получи от Джереми Пит само няколко ругатни.
— Дявол да те вземе, глупако! — каза робът. — Щом търсиш Блъд, защо си губиш времето тука?
— Не мога да го намеря — изблея Нътол. Беше възмутен, че го посрещат по такъв начин. Той забравяше, че и нервите на другаря му са напълно разстроени след цяла нощ безпокойно очакване, завършило на утрото с отчаяние.
— Помислих си, че…
— Помисли си, че мога да оставя лопатата и да тръгна да го търся? Това ли си помисли? Божичко, от какъв глупак зависи животът ни! Докато се бавиш тука, времето тече! А как ще обясниш разговора си с мене, ако ни види някой надзирател?
За момент Нътол онемя от проявата на такава неблагодарност. След това избухна:
— Бог ми е свидетел, съжалявам, че се замесих в тази работа! Точно така! Искам…
Ала не можа да се разбере какво иска, защото в този момент иззад ъгъла на блока захарна тръстика се показа един едър мъж в кремава куртка, следван по петите от двама негри с памучни панталони, въоръжени с абордажни саби. Мъжът се намираше едва на десетина метра, но меката пръст не бе позволила да чуят приближаването му.
Мистър Нътол се огледа диво на всички страни и хукна като подплашен заек към гората. Така той постъпи по възможно най-глупав и издайнически начин. Пит изръмжа и остана неподвижно облегнат на лопатата.
— Ей, ти там! Спри! — изрева полковник Бишоп след беглеца и от устата му потекоха нецензурни заплахи.
Но беглецът продължи да тича и не обърна глава дори. Неговата единствена надежда беше, че полковник Бишоп не е видял лицето му, защото силата и влиянието на полковника бяха достатъчни, за да бъде обесен всеки, за когото смяташе, че ще е по-добре да бъде мъртъв.
Едва когато беглецът се скри сред буйната растителност, плантаторът се съвзе достатъчно от възмутеното си удивление и си спомни за негрите, които вървяха по петите му като ловджийски кучета. Те представляваха неговата лична охрана, без която никога не се движеше из плантацията, след като преди няколко години един роб го бе нападнал и едва не го бе удушил.
— След него, черни свини! — изрева той към тях. Но щом се втурнаха, ги спря. — Стойте! Не мърдайте, дявол да ви вземе!
Сети се, че за да хване беглеца и да се разправи с него, няма нужда да го гони цял ден из гъстата гора. Пит му беше подръка и щеше да каже кой е този страхлив приятел и за какво са си говорели така тайнствено, когато ги прекъсна. Пит може би нямаше да иска да каже. Толкова по-зле за него. Изобретателният полковник знаеше цяла дузина начини — някои от които бяха доста забавни — за преодоляване упорството на бунтовните кучета.