— Аз съм, Питър Блъд — каза той задъхано.
— Какво искате?
Съмнително беше дали ще слезе да му отвори, защото в такова смутно време имаше голяма вероятност нещастните роби от плантацията да се разбунтуват и да се окажат еднакво опасни с испанците — Но при звука на този глас момичето, което Блъд бе спасил, се взря в мрака.
— Арабела! — извика тя. — Аз съм, Мери Трейл.
— Мери! — При това възклицание гласът отгоре секна и главата изчезна от прозореца. След кратък промеждутък вратата се разтвори широко. В просторния хол беше застанала Арабела и блещукането на свещта, която носеше, тайнствено озаряваше стройната й фигура в бели дрехи.
Мистър Блъд влезе, последван от разстроената девойка, която се хвърли на гърдите на Арабела и потъна в сълзи. Той обаче не искаше да губи време напразно.
— Кой е тука с вас? Какви прислужници има? — запита той рязко.
Единственият мъж беше слугата Джеймз — стар негър коняр.
— Точно той ни трябва — каза Блъд. — Заповядайте му да оседлае няколко коня. И веднага тръгвайте към Спейтстаун и дори още по на север, където ще бъдете на сигурно място. Тука ви заплашва опасност — голяма опасност.
— Но аз мислех, че битката е свършена… — започна тя побледняла и поразена.
— Така е. Но най-страшното започва едва сега. Мис Трейл ще ви разправи по пътя. За бога, мадам, повярвайте ми и направете каквото ви казвам.
— Той… той ме спаси! — изхълца мис Трейл.
— Спасил те? — Мис Арабела беше изумена. — От какво те е спасил, Мери?
— Това може да почака — рязко и почти ядосано каза Блъд. — Когато се отдалечите от тази бъркотия и не могат да ви стигнат, ще имате цяла нощ на разположение за приказки. Ще бъдете ли така добра да повикате Джеймз и да направите това, което ви казвам… и то веднага?
— Много сте настоятелен.
— О, господи! Бил съм настоятелен! Говорете, мис Трейл, кажете й дали имам основания да бъда настоятелен!
— Да, да — извика момичето и потръпна. — Направи каквото ти казва. О, Арабела, моля те.
Мис Бишоп излезе и остави Блъд и Мери Трейл отново сами.
— Аз… аз никога няма да забравя това, което направихте, сър — каза тя през сълзи, които бяха започнали да пресъхват. Беше мъничко, нежно девойче, почти дете.
— Навремето съм вършил и по-добри работи. Затова сега съм тука — каза мистър Блъд. Изглежда, че беше раздразнен.
Мери не го разбра, нито се помъчи да го разбере.
— А вие… убихте ли го? — попита тя страхливо.
Той се вгледа в нея при люлеещата се светлина на свещта.
— Надявам се. Твърде вероятно е да съм го убил, но това няма никакво значение — каза той. — Важното е Джеймз да докара конете.
Той тръгна да ускори подготовката на заминаването, но нейният глас го спря.
— Не ме оставяйте! Не ме оставяйте сама! — извика тя, обхваната от ужас.
Той се спря. Обърна се и бавно се върна. Надвеси се над нея и се засмя.
— Хайде, хайде! Няма причини да се страхувате. Всичко свърши. Скоро ще тръгнете, ще отидете в Спейтстаун, а там ще бъдете в безопасност.
Най-после конете бяха доведени, четири на брой, защото Джеймз щеше да служи като водач, а мис Бишоп взимаше с тях прислужницата си, която не искаше да изостави.
Мистър Блъд повдигна леката Мери Трейл да се качи на коня и се извърна да се сбогува с мис Бишоп, която беше вече на седлото. Пожела й добър път и сякаш искаше да прибави още нещо. Но каквото и да беше помислил, то остана неказано.
Конете тръгнаха и се загубиха в звездната, сапфирена нощ, а той остана изправен пред вратата на полковник Бишоп. За последен път ги чу, когато детският глас на Мери Трейл извика с трепетна нотка:
— Никога няма да забравя това, което направихте, мистър Блъд. Никога няма да го забравя!
Но това не беше гласът, от който желаеше да чуе подобно уверение, и то не му достави голямо задоволство. Остана загледан в светулките сред рододендроните, докато заглъхна и последният звук на конските копита. След това въздъхна и се раздвижи. Имаше много работа. Беше слязъл в града не от празно любопитство да види как се държат победилите испанци. Това му отиване бе подбудено от съвсем други причини и той бе събрал всички сведения, които му бяха необходими. Предстоеше напрегната нощ и той трябваше да тръгва.
Отправи се с твърди крачки към селището, където неговите другари по съдба го чакаха с дълбока тревога и с известна надежда.
Глава IX
ОСЪДЕНИТЕ БУНТОВНИЦИ
Когато пурпурният здрач се спусна над Карибско море, на борда на „Синко лягас“ бяха останали на пост не повече от десет души; толкова уверени бяха испанците — и не без основание — в пълния погром на островитяните. Казвам десет души на пост, но имам предвид по-скоро целта, с която бяха оставени на кораба, а не изпълнението на това им задължение. Всъщност, докато почти целият испански екипаж пиянствуваше и безчинствуваше на брега, главният артилерист и неговите хора, които се справиха така блестящо със задачата си и подсигуриха лека победа през деня, пируваха на оръдейната палуба с виното и прясното месо, получени от сушата. На горната палуба стояха на пост само двама часови, единият на носа, а другият на кърмата. Те не бяха особено бдителни, защото в противен случай щяха да забележат двете лодки, които под прикритието на нощната тъма се приближиха откъм пристана с добре смазани колчета за греблата и се прислониха безшумно под кърмата на кораба.