— А синът ми? Какво стана със сина ми? — извика Испанецът. — Той беше в лодката заедно с мен.
— Синът ви се намира в безопасност. Заедно с екипажа на лодката и вашите артилеристи е окован в трюма.
Дон Диего се отпусна на кушетката, но блестящите му черни очи не изпускаха мургавото лице над него. Овладя се. Въпреки всичко той притежаваше стоицизма, свойствен на хора от неговата професия. В сегашния случай заровете бяха против него. Щастието му беше изменило в момента, когато успехът беше почти постигнат. Прие положението със спокойствието на фаталист и попита съвършено хладнокръвно:
— А сега, сеньор капитан?
— А сега — каза капитан Блъд, за да го наречем с титлата, която си беше присвоил, — понеже съм човечен, съжалявам, че не сте умрели от удара, който ви нанесохме. Защото това значи, че ще трябва да изпитате неприятностите, свързани с необходимостта да умрете повторно.
— А! — Дон Диего въздъхна дълбоко. — Необходимо ли е това? — попита той невъзмутимо.
Сините очи на капитан Блъд одобриха държанието му.
— Задайте си същия въпрос — каза той. — Кажете ми като опитен и кръвожаден пират, какво бихте направили вие на мое място?
— Да, но има известна разлика! — Дон Диего се изправи, за да обсъди сериозно въпроса. — И тази разлика се състои във вашето твърдение, че сте човечен.
Капитан Блъд седна на края на дългата дъбова маса.
— Но не съм глупак — каза той — и няма да допусна моята природна ирландска сантименталност да попречи на необходимите и правилни мерки, които трябва да се вземат. Вие и вашите оцелели десетина негодници представлявате опасност за кораба. Още повече, че на кораба няма достатъчно вода и провизии. Вярно е, за щастие, че нашият брой не е голям, но вие и вашите хора го увеличавате до неудобни размери. Както виждате, от всички страни погледнато, предпазливостта налага да се лишим от вашата приятна компания и като закалим меките си сърца за неизбежното, да ви помолим да бъдете добри и да прекрачите през борда.
— Разбирам — каза замислено испанецът. Свали крака от кушетката и приседна на края й с лакти, облегнати на колената. Бе преценил събеседника си и се отнасяше към него с подигравателна учтивост и външно спокойствие, подобни на неговите. — Признавам — каза той, — че има нещо вярно във вашите думи.
— Сваляте голяма тежест от гърба ми — заяви капитан Блъд. — Не бих искал да проявявам грубост, без това да е наложително, още повече, че аз и моите приятели ви дължим много. Независимо какво е представлявало вашето нападение срещу Барбадос за другите, за нас то беше изключително благополучно. Затова съм доволен от разбирането ви и съгласието, че няма друг избор.
— Но, приятелю мой, аз не съм напълно съгласен с вас.
— Ако ми предложите нещо друго, ще бъда щастлив да го обсъдя.
Дон Диего поглади заострената си черна брада.
— Можете ли да ме оставите да обмисля този въпрос до сутринта? Сега главата така ме боли, че не мога да разсъждавам. А това, трябва да признаете, е нещо, което изисква сериозно обмисляне.
Капитан Блъд се изправи. Взе от полицата един пясъчен часовник, обърна го с червения пясък в горната половина и го постави на масата.
— Съжалявам, че трябва да ви накарам да побързате, дон Диего, но мога да ви дам само половин час. Ако не можете да ми предложите някакво приемливо разрешение, докато изтече този пясък, ще бъда принуден, макар и с неудоволствие, да ви помоля вас и вашите приятели да прекрачите борда.
Капитан Блъд се поклони, излезе и заключи вратата.
Дон Диего седеше с лакти на колената, обхванал главата си с ръце, и наблюдаваше как ръждивият пясък се стича от горната стъкленица на часовника в долната. Времето летеше, а заедно с него бръчките по мургавото му лице се вдълбаваха все повече. Когато паднаха и последните песъчинки, вратата се разтвори наново.
Испанецът въздъхна и се изправи, за да посрещне капитан Блъд с отговора, за който идваше.
— Намислих друго разрешение, сър капитан; но то зависи от вашето милосърдие. Да ни свалите на някой от островите в този проклет архипелаг и да ни оставите сами да се погрижим за себе си.
Капитан Блъд облиза устни.
— В това има известни затруднения — каза бавно той.
— Страх ме беше, че ще е така — въздъхна дон Диего и стана. — Да не говорим повече по този въпрос.
Светлосините очи се забиха в него като стоманени остриета.
— Не ви ли е страх да умрете, дон Диего?
Испанецът отметна глава и сбърчи вежди.
— Вашият въпрос е обиден, сър.
— Позволете ми тогава да го задам под друга форма, може би по-уместна. Не желаете ли да живеете?