— Битката може да се избегне, ако дон Диего де Еспиноса отиде лично на братовия си кораб и увери адмирала, че на „Синко лягас“ всичко е наред, че корабът е все още испански, така, както показва знамето му в този момент. Разбира се, дон Диего не може да отиде лично засега, защото е… зает с нещо друго. Да кажем, има лек пристъп на треска и това го задължава да пази каютата. Но ти като негов син можеш да предадеш на своя чичо всичко това и някои други работи заедно с израза на неговото уважение. Ще отидеш с лодка, карана от шестима испански пленници, ще дойда и аз — знатен испанец, освободен от пленничество на остров Барбадос по време на нападението, — за да поддържам самочувствието ти. Ако се завърна жив и ако нищо не ни попречи да отплаваме, дон Диего ще запази живота си, както и всички вие. Но ако се случи и най-малката неприятност било поради измама, било поради нещастно стечение на обстоятелствата — не ме е грижа каква ще бъде причината, — битката, както имах вече честта да обясня, ще бъде започната с изстрел от това оръдие и баща ти ще бъде нейната първа жертва.
Той млъкна за момент. Сред другарите му се разнесоха одобрителни възгласи, а испанските пленници започнаха да се вълнуват. Младият Еспиноса стоеше пред него и ту бледнееше, ту почервеняваше. Чакаше някакви нареждания от баща си. Но нареждания не последваха. Сякаш по време на тежкото изпитание куражът на дон Диего се беше изпарил. Той висеше отпуснато на въжетата, с които беше вързан, и мълчеше. Стана ясно, че не смее да покани сина си към дръзко държание, а го е срам да го накара да отстъпи. Затова остави младежа да решава сам.
— Хайде — каза Блъд. — Струва ми се, че бях достатъчно ясен. Какво ще кажеш?
Дон Естебан облиза засъхналите си устни и с опакото на ръката обърса потта от челото си. За момент неговият поглед се плъзна по плещите на баща му, сякаш търсеше съвет. Но бащата продължаваше да мълчи. От гърлото на младежа се изтръгна нещо като ридание.
— Аз… съм съгласен — отговори накрая той и се обърна към испанците. — И вие… вие също трябва да се съгласите — настоя той разпалено. — Заради дон Диего, заради вас, заради всички ни. Ако не се съгласите, този човек ще ни изколи без капка милост.
Младежът се беше съгласил, а командирът не им нареждаше да се противопоставят, защо тогава трябваше да причиняват собствената си гибел с безсмислен героизъм? Без да се колебаят, испанците отговориха, че ще направят всичко, което се иска от тях.
Блъд се извърна и пристъпи към дон Диего.
— Съжалявам, че трябва да ви оставя в това неудобно положение… — Той спря да говори за секунда, намръщи се и внимателно огледа пленника. После, след тази едва забележима пауза, продължи: — Струва ми се обаче, че освен това малко неудобство няма от какво друго да се страхувате. Можете да разчитате на мене, че ще се постарая да го съкратя колкото е възможно повече.
Дон Диего не му отговори.
Питър Блъд почака малко, като го наблюдаваше; след това се поклони и се оттегли.
Глава XII
ДОН ПЕДРО САНГРЕ
След размяна на подходящи сигнали „Синко лягас“ и „Инкарнасион“ легнаха в дрейф на четвърт миля един от друг. През спокойните, огрени от слънце води от „Синко лягас“ към другия кораб се отправи бързо една лодка, карана от шестима испанци. На кърмата й стояха дон Естебан де Еспиноса и капитан Блъд.
В лодката имаше два сандъка за пари, съдържащи петдесет хиляди песети. През всички времена златото е било смятано като най-доброто доказателство за добросъвестност и Питър Блъд беше решил да създаде добро впечатление. Неговите привърженици сметнаха това за престараване, но Блъд успя да се наложи. Освен сандъците той носеше обемист пакет, адресиран до един испански гранд, запечатан с множество печати с герба на рода Еспиноса — още едно доказателство, изфабрикувано набързо в каютата на „Синко лягас“. Последните минути Блъд използуваше за попълване на указанията, които бе дал вече на младия си спътник.
Дон Естебан изрази съмненията си.
— Но ако вие сам се издадете? — извика той.
— Това ще бъде голямо нещастие… за всички. Посъветвах баща ти да се моли за успеха ни. На тебе разчитам да ми помогнеш по-реално.
— Ще направя всичко, каквото мога Бог ми е свидетел, ще направя всичко, каквото мога! — възкликна момчето.
Блъд кимна замислено и никой вече не проговори, докато не се удариха във възвисяващата се над тях грамада на „Енкарнасион“. Дон Естебан се изкачи по стълбата, последван от капитан Блъд. На палубата ги чакаше сам адмиралът — красив, надменен човек, висок и изправен, малко по-стар и по-посивял от дон Диего, на когото приличаше много. До него стояха четирима офицери и монах в черно-белите дрехи на доминиканския орден.