— Света Дево! Този мой брат мисли за всичко. Ако трябваше сам да решавам, сигурно щях да извърша неблагоразумието да отида на неговия кораб точно в такъв неудобен момент. Може би щях да видя неща, които щеше да ми бъде трудно да отмина в качеството си на испански адмирал.
Естебан и Блъд побързаха да се съгласят с него, а капитанът дори вдигна чаша и пи за славата на Испания и за вечното проклятие на глупака Джеймз, който седеше на английския престол. Поне последната част от тоста му бе напълно искрена.
Адмиралът се засмя.
— Сеньор! Сеньор! Жалко, че моят брат не е тука, за да обуздае неблагоразумието ви. Трябва да помните, че негово католическо величество и кралят на Англия са много добри приятели. В тази каюта не бива да се вдигат подобни тостове. Но щом наздравицата се предлага от човек, който има толкова основания да мрази англичаните, смятам, че можем да пием, но неофициално.
Всички се изсмяха и пиха за гибелта на крал Джеймз неофициално, но затова пък с по-голям ентусиазъм. Дон Естебан беше обезпокоен за баща си и помнеше, че всеки момент, прекаран в онова ужасно положение, в което го бяха оставили на кораба, увеличава агонията на дон Диего. Затова стана и извести, че трябва да се връщат.
— Баща ми — обясни той — бърза да стигне в Санто Доминго. Помоли ме само да ви прегърна и да не се бавя повече. Затова моля да ни разрешите да ви напуснем, драги чичо.
При подобни обстоятелства неговият чичо не сметна за нужно да настоява да останат.
Когато се приближиха до стълбата, погледът на Блъд тревожно огледа моряците, които се бяха облегнали на парапета и говореха с испанците в лодката, чакаща долу. Тяхното поведение го успокои. Моряците в лодката разумно бяха мълчали.
Адмиралът се прости с тях — с Естебан нежно, а с Блъд церемониално.
— Съжалявам, дон Педро, че трябва толкова скоро да се разделя с вас. Искаше ми се да поседите малко повече на „Енкарнасион“.
— Просто не ми върви — отвърна учтиво капитан Блъд.
— Но се надявам, че ще се срещнем отново.
— Това ме ласкае повече, отколкото заслужавам.
Слязоха в лодката и тя се отдели от големия кораб. Докато се отдалечаваха и адмиралът им махаше от палубата, те чуха пронизителната свирка на боцмана да призовава хората по местата им и преди да стигнат до „Синко лягас“, видяха „Енкарнасион“ да се завърта с вдигнати платна. От кораба ги поздравиха със сваляне на знамето и оръдеен салют.
От борда на „Синко лягас“ някой се сети да им отговори по същия начин. По-късно се разбра, че е бил Хагторп. Комедията свърши. Имаше обаче още едно обстоятелство, което послужи за епилог и придаде мрачна окраска на цялата история.
Когато стъпиха на палубата на „Синко лягас“, Хагторп избърза насреща им. Блъд Забеляза застиналото, почти уплашено изражение на лицето му.
— Виждам, че си разбрал — каза той тихо.
Хагторп го погледна въпросително. Мозъкът му не можеше да възприеме тази мисъл.
— Дон Диего… — започна той, но спря и се вгледа любопитно в капитан Блъд.
Дон Естебан забеляза прекъсването и погледа и се хвърли напред, пребледнял като платно.
— Не сте удържали на думата си ли, кучета? Случило ли се е нещо лошо с дон Диего? — извика той, а шестимата испанци зад него зароптаха на висок глас.
— Ние не сме нарушили дадената дума — каза Хагторп тъй твърдо, че ги укроти. — В случая нямаше никаква нужда да нарушаваме думата си. Дон Диего умря, както си беше завързан за оръдието, преди да стигнете на „Енкарнасион“.
Питър Блъд не продума.
— Умря? — изкрещя Естебан. — Вие сте го убили! От какво е умрял?
Хагторп погледна момчето.
— Ако ми бъде позволено да преценя — каза той, — дон Диего е умрял от страх.
При тези думи дон Естебан удари Хагторп по лицето и той щеше да му отвърне на удара, но Блъд застана помежду им, а хората от екипажа хванаха момчето.
— Остави го — каза Блъд. — Ти предизвика момчето, като обиди баща му.
— Не съм искал да го обиждам — отвърна Хагторп, като се държеше за бузата. — Точно така се е случило. Ела да видиш.
— Видях го — каза Блъд. — Дон Диего умря, преди да напусна „Синко лягас“. Когато му говорих, преди да тръгнем, той вече висеше мъртъв на въжетата.
— Какво казвате? — извика Естебан.
Блъд го изгледа сериозно. Но въпреки цялата си сериозност той сякаш се подсмиваше, без да проявява признаци на страх.
— Да знаеше само, а? — запита той накрая.
За момент Естебан се загледа недоверчиво в него с широко разтворени очи.
— Не ви вярвам — промълви той най-после.
— Можеш спокойно да ми вярваш. Аз съм лекар и познавам смъртта, когато се изправи срещу мене.