Този блестящ и ужасяващ жест беше така привлекателен, че тя преодоля глупавото си разтреперване и се отпусна опиянена в здравата му прегръдка. След това Левасьор я метна на рамо и без да изпитва затруднение от товара си, я отнесе триумфално на палубата на собствения си кораб, съпроводен от похотливите възгласи на своите хора. Ако не беше бдителността на Каюзак, нейният прибързан брат можеше да опорочи романтичната сцена. Но помощникът го препъна и след това го увърза като пиле.
По-късно, докато капитанът се наслаждаваше в каютата на усмивката на своята дама, Каюзак се разпореди с военната плячка. На холандския екипаж бе заповядано да се качи в лодката и да върви по дяволите. За щастие те бяха по-малко от тридесет души и лодката, въпреки че беше опасно претоварена, успя да ги побере. След това Каюзак огледа товара на кораба, прехвърли един старшина и двадесетина души на борда на „Джонгроув“ и им нареди да следват „Ла Фудр“, който се отправяше на юг, към Подветрените острови.
Каюзак беше в лошо настроение. Рискът, който поеха с превземането на холандския бриг и насилието върху членове от семейството на губернатора на Тортуга, не съответствуваше на стойността на плячката. И той го каза мрачно на Левасьор.
— Можеш да запазиш мнението за себе си — му отговори капитанът. — Не мисли, че мога да си вкарам главата в торбата, без да помисля как ще я извадя. Ще изпратя условията си на губернатора на Тортуга и той ще се види принуден да ги приеме. Поеми курс към Вирхен Магра. Ще слезем на брега и оттам ще оправим нещата. Кажи им да доведат онова бозайниче Д’Ожерон в каютата.
Левасьор се завърна при своята любима.
Скоро там доведоха брата на дамата. Капитанът се изправи, за да го посрещне, и се наведе, за да не удари глава о тавана на каютата. Мадмоазел Д’Ожерон също стана.
— Защо е нужно това? — попита тя Левасьор, като показа вързаните ръце на брат си, остатък от предпазните мерки на Каюзак.
— Съжалявам за това — отвърна капитанът. — Искам да приключим този въпрос. Нека господин Д’Ожерон даде дума…
— Не давам никаква дума — възкликна побледнелият от гняв младеж, на когото не липсваше кураж.
— Виждате ли? — Левасьор повдигна рамене, за да изрази дълбокото си съжаление, а мадмоазел Д’Ожерон се обърна с протест към брат си:
— Хенри, това е глупаво. Ти не се държиш като мой приятел. Ти…
— Малка глупачке — отвърна брат й и това „малка“ беше съвсем не на място, тъй като тя беше по-едра от него. — Малка глупачке, ти си мислиш, че бих се държал приятелски с тебе, ако се споразумея с този негодник пират?
— По-спокойно, младо петле! — изсмя се Левасьор. Но смехът му не беше приятен.
— Не разбираш ли, сестро, собственото си безумие, не виждаш ли до какво ни доведе вече? — продължи младият Д’Ожерон. — Няколко души загубиха живота си, за Да може това чудовище да се добере до тебе. Не разбираш ли в какво положение си изпаднала — във властта на този звяр, на това псе, родено в бордей и израснало сред кражби и убийства?
Може би той щеше да каже още нещо, но Левасьор го удари през устата. Французинът не се интересуваше от истината за собствената си личност.
Младежът политна от удара, а мадмоазел Д’Ожерон нададе сподавен вик. Д’Ожерон се опря на една колона и от устните му потече кръв. Но духът му не беше сломен и по побелялото му лице се появи иронична усмивка, а очите му потърсиха очите на сестрата.
— Сама виждаш — каза той просто. — Удря човек с вързани ръце.
Тия обикновени думи и най-вече безкрайното презрение, с което бяха произнесени, разпалиха гнева на Левасьор, който никога не погасваше напълно.
— А какво щеше да направиш, пале такова, ако ръцете ти бяха развързани? — Той хвана пленника за куртката и го разтърси. — Отговори ми! Какво щеше да направиш? Пфуй! Ти, празна главо! Ти… — Тук последва водопад от непознати на мадмоазел Д’Ожерон думи, но нейната интуиция й подсказа гнусния им смисъл.
Тя стоеше до масата смъртно бледа и викаше на Левасьор да спре. За да изпълни желанието й, той отвори вратата и изхвърли брат й навън.
— Затворете този мерзавец в трюма, докато го повикам отново! — изрева той и затръшна вратата.
Когато Левасьор се успокои, той се обърна към момичето с гузна усмивка. Но лицето й беше вкаменено. Тя видя характера на възлюбления си герой в неговия истински вид и тази гледка я изпълни с ужас и отвращение. Спомни си за зверското убийство на холандския капитан и ненадейно разбра, че всичко, което каза брат й по адрес на този човек, е вярно. По лицето й се изписа страх, който се превърна в ужас, и тя се подпря на масата.