— Правете каквото искате!
Левасьор подхвърли връвта на един от негрите и той веднага я обви около челото на пленника. След това между черепа и връвта негърът вмъкна тънка, къса метална пръчка, заоблена като мундщук на лула. Обърна очи към Левасьор и зачака.
Французинът погледна жертвата си. Д’Ожерон стоеше напрегнат и съсредоточен, измъченото му лице беше станало оловносиво, а бледото чело под възлестата връв лъщеше от пот.
Мадмоазел Д’Ожерон извика и щеше да стане, но пазачите не й позволиха и тя се строполи на пясъка и зарида.
— Моля ви да спестите неприятностите за вас и за сестра ви — рече капитанът, — като се покажете разумен. Какво представлява в края на краищата сумата, която ви определих? Това е дреболия за вашия богат баща. Повтарям ви, че съм твърде скромен. Но понеже казах веднъж двадесет хиляди песети, нека бъдат двадесет хиляди.
— И за какво, ако разрешите, сте определили сумата от двадесет хиляди песети?
Този въпрос се разнесе над главите им, зададен на невъзможен френски, но с приятен и ясен глас, който сякаш отрази иронията, която бе тъй присъща на Левасьор.
Левасьор и офицерите му се огледаха смаяни.
На билото на дюните зад тях върху фона на тъмносиньото небе отчетливо се открояваше висока, стройна фигура в черна куртка, обшита със сребро, и с тъмночервено щраусово перо на широкополата шапка. Перото представляваше единственото цветно петно в облеклото. Под шапката се показваше мургавото лице на капитан Блъд.
Левасьор се изправи и изруга от учудване. Той смяташе, че капитан Блъд е вече някъде зад хоризонта, на път за Тортуга, и то при условие, че е бил достатъчно щастлив и е успял да се справи с бурята.
Капитан Блъд се спусна изправен по мекия пясък, в който хубавите му ботуши от испанска кожа затъваха до глезените, и застана на плажа. Следваха го Волверстон и още дванадесет души. Той спря пред дамата и свали шапка с поклон. След това се обърна към Левасьор.
— Добро утро, капитане — каза той и се зае да обясни присъствието си: — Снощният тайфун ни принуди да се върнем. Имахме само един избор — да плаваме по вятъра с прибрани платна, а вятърът ни докара обратно там, откъдето бяхме тръгнали. В допълнение главната мачта на „Сантяго“ се пропука и бях много доволен, когато успях да хвърля котва в едно заливче на западния бряг на острова на две мили оттука; и ето че тръгнахме да се поразтъпчем и дойдохме да ви кажем „добър ден“. Но кои са тези? — И той посочи към мъжа и жената.
Каюзак размърда рамене и вдигна дългите си ръце към небето.
— Ето ти на! — каза той многозначително.
Левасьор прехапа устни и цветът на лицето му се промени. Но той се овладя и отговори учтиво:
— Мои пленници, както виждате.
— А! Сигурно вчерашната буря ги е изхвърлила на брега?
— Не. — Левасьор едва се сдържа при тази явна насмешка. — Бяха на холандския бриг.
— Не си спомням да сте споменавали нещо за тях по-рано.
— Не съм споменавал нищо. Те са мои лични пленници — моя частна работа. Французи са.
— Французи! — Светлите очи на капитан Блъд се впиха в Левасьор, а след това в пленниците.
Д’Ожерон стоеше напрегнат и съсредоточен както преди, но изразът на ужас беше изчезнал от лицето му. Тази намеса, явно неочаквана не само от него, но и от мъчителя му, породи нови надежди у младия човек. Сестра му изпитваше подобни на неговите чувства и се беше навела напред с разтворени устни и втренчен поглед.
Капитан Блъд попипа устата си и се вгледа мрачно и замислено в Левасьор.
— Вчера ме изненадахте с нападението срещу приятелски разположените към нас холандци. А ето сега излиза, че дори вашите сънародници трябва да се пазят от вас.
— Нали ви казах, че… че това е моя лична работа.
— Аха! А как се казват?
Спокойното, властно и леко презрително поведение на капитан Блъд предизвика гняв у бързо възбудимия Левасьор. Лицето му се зачерви, а погледът му стана дързък, заплашителен. Междувременно вместо него отговори пленникът:
— Аз съм Анри Д’Ожерон, а това е сестра ми.
— Д’Ожерон? — Блъд се вгледа учудено в него. — Да не сте случайно роднина на моя добър приятел, губернатора на Тортуга?
— Той е мой баща.
Левасьор се извърна и изруга. Капитан Блъд беше дотолкова удивен, че в момента не изпитваше никакви други чувства.
— Всички светци да са ни на помощ! Левасьор, вие да не сте полудели окончателно? Най-напред нападате холандците, които са наши приятели, след това вземате в плен две лица, които са французи — ваши сънародници, и накрая се оказва, че те са деца на губернатора на Тортуга, единственото ни убежище из тези острови…