Той замлъкна внезапно, намръщи се и се замисли дълбоко. След малко лицето му доби вдъхновен израз. Наведе бавно глава над гърдите си и известно време премисляше. Кимна на няколко пъти и измърмори: да, да. Накрая се изправи и ги погледна в очите.
— Слушайте — извика той. — Вие може би сте прави. Може би рисковете са твърде големи. Независимо дали е така, или не, аз намислих нещо по-добро. Вместо истинско нападение, то ще бъде само привидно. Ето плана, който предлагам.
Той започна да говори бързо и ясно и докато обясняваше своя план, лицата на офицерите просветнаха. Когато свърши, всички единогласно заявиха, че ги е спасил.
— Това трябва да се докаже на дело — заключи той.
От двадесет и четири часа всички бяха готови, така че нищо не ги задържаше, и те решиха да тръгнат на следващата сутрин.
Капитан Блъд беше толкова уверен в успеха, че освободи веднага заложниците и дори пленените негри роби, които другите смятаха за законна плячка. Като единствена предпазна мярка той заповяда да ги отведат в църквата и да ги заключат, докато бъдат освободени от тези, които щяха да дойдат в града.
После, след като ценната плячка и робите бяха настанени на сигурно в трюмовете на трите кораба, всички се качиха, вдигнаха котви и се отправиха към морето. Зад всеки кораб се влачеха на буксир по три пироги.
Адмиралът забеляза тържественото им приближаване по белите платна, блеснали от ослепителните лъчи на обедното слънце, потри тънките си ръце и се изсмя през зъби.
— Най-сетне! — извика той. — Сам господ ми ги дава в ръцете! — Той се обърна към офицерите, застанали зад него. — Рано или късно трябваше да стане така. Кажете, господа, не е ли оправдано търпението ми? Днес тука ще бъде сложен край на неприятностите, които поданиците на негово католическо величество търпят от негодника дон Педро Сангре, както той сам ми се представи навремето.
Той се извърна да даде необходимите заповеди и крепостта забръмча като кошер. Прислугата отиде при оръдията и канонирите вече разпалваха фитили, когато испанците забелязаха, че пиратската флота се приближава към Паломас, но неизвестно защо се отклонява на запад. Хората от крепостта наблюдаваха озадачени.
На около миля и половина в западна посока от крепостта и на половин миля от брега — до плитчините, които правеха острова недостъпен от двете му страни за големи плавателни съдове — четирите кораба хвърлиха котва пред погледа на испанците, но извън обсега на най-дългобойните им оръдия.
Адмиралът се изсмя презрително.
— Аха! Колебаят се английските кучета! Бога ми, има защо!
— Ще чакат нощта — предположи племенникът му, който стоеше досами него и потръпваше от възбуда.
Дон Мигел го погледна и се усмихна.
— А какво ще им помогне нощта, този тесен пролив под дулата на моите оръдия? Бъди сигурен, Естебан, че тази нощ ще отмъстим за баща ти.
Той вдигна телескопа си, за да види какво вършат пиратите. Видя, че пирогите, теглени на буксир от всеки кораб, бяха докарани до бордовете им, и се зачуди какво ли може да означава подобна маневра. Известно време пирогите останаха закрити зад корпусите на корабите. После се показаха една след друга иззад тях и той забеляза, че всяка лодка е пълна с въоръжени хора. С този си товар те се отправиха към едно място на брега, където островът беше обрасъл с гъста растителност до самата вода. Озадаченият поглед на адмирала ги проследи, докато се скриха зад листака.
Тогава той свали телескопа и погледна офицерите си.
— Какво може да означава това, дявол да го вземе? — попита той.
Никой не му отговори, защото всички бяха озадачени като него.
След известно време Естебан, който не преставаше да гледа към водата, дръпна чичо си за ръкава.
— Ето ги! — извика той и посочи с ръка.
Наистина лодките се връщаха. Но сега в тях бяха останали само гребците. Въоръженият им товар беше оставен на брега.
Лодките се върнаха при корабите и отново се отправиха натоварени с въоръжени хора към острова. Накрая един от испанските офицери изказа предположението си:
— Ще ни нападнат откъм сушата. Ще се опитат да щурмуват крепостта.
— Разбира се! — Адмиралът се засмя. — Отгатнах намеренията им. Когато господ иска да погуби някого, най-напред му взима разума.
— Ще излезем ли насреща им? — попита възбудено Естебан.
— Да излезем? Сред тези храсталаци? Ако го направим, ще попаднем в ръцете им. Не, не, ще чакаме нападението тука. А когато ни нападнат, самите те ще бъдат напълно унищожени. Можеш да не се съмняваш в това.
Но привечер увереността на адмирала беше малко нещо разклатена. До този момент пирогите бяха направили по пет-шест курса с въоръжени хора и дон Мигел съвсем ясно бе забелязал през телескопа, че стовариха поне дванадесет оръдия.