Той не се усмихваше вече; обърна се към офицерите с тревожен и сърдит израз на лицето:
— Кой глупак ми разправяше, че пиратите били само триста души? Досега свалиха на брега поне двойно повече.
Адмиралът беше изумен, но изумлението му щеше да бъде още по-голямо, ако му бяха казали истината — че на остров Паломас нямаше нито един пират и нито едно оръдие. Измамата беше пълна. Дон Мигел не можеше да предположи, че хората в пирогите оставаха винаги същите; на връщане към корабите те лягаха на дъното и лодките изглеждаха празни.
Испанските войски изпитваха нарастващ страх пред вероятното нощно нападение откъм сушата на всичките сили, с които разполагаха пиратите и които бяха два пъти повече, отколкото предполагаха, че се намират под командуването на негодника Блъд. Накрая този страх се предаде и на адмирала.
В последните часове на полумрака испанците направиха това, което капитан Блъд беше уверен, че ще направят — взеха всички мерки да посрещнат нападението, чиято подготовка беше така добре симулирана. Хванаха се като обречени на работа, за да преместят огромните оръдия, насочени към тесния излаз в морето.
Ръмжаха, потяха се, офицерите ги подканяха с ругатни и дори с камшици, работеха, обхванати от паника, за да успеят да преместят колкото се може повече оръдия, и то от по-големите, към страната на сушата и да ги настанят на новите им места, за да бъдат готови да посрещнат нападението, което можеше всеки момент да започне откъм отдалечената на половин миля гора.
И така, когато падна нощта, въпреки смъртния страх, който изпитваха от нападението на ужасните дяволи, чиято безразсъдна храброст беше станала пословична сред водите на МеЙн, испанците бяха готови да ги посрещнат. Те стояха около оръдията и чакаха.
Докато испанците чакаха, под прикритието на тъмнината и с началото на отлива корабите на капитан Блъд вдигнаха тихо котва. Също както и преди разпънаха платна само на бушпритите, за да могат да бъдат управлявани по-леко. А и тези платна бяха боядисани в черно. Четирите кораба бяха загасили всичките си светлини и с постоянно измерване на дълбочините напипаха пътя до пролива, който водеше в открито море.
Най-отпред плаваха един до друг „Елизабет“ и „Инфанта“ и едва когато-стигнаха на една линия с крепостта, испанците, чието внимание до този момент беше насочено в противоположната страна, откриха техните неясни очертания и дочуха бълбукането на водата. Тогава нощният въздух се изпълни от такъв взрив на безсилна човешка ярост, какъвто по всяка вероятност не е бил чуван от деня на вавилонското стълпотворение.
Понесен от бързия отлив, при преминаването си край укреплението „Елизабет“ даде залп по него от оръдията на левия си борд и засили още повече объркването сред испанските войници.
Адмиралът разбра веднага, без да знае точно по какъв начин, че е изигран и че плячката му се изплъзва от ръцете. Изпаднал в страшен гняв, той нареди оръдията, които с толкова труд бяха пренесени, да бъдат върнати на старите си места и заповяда на канонирите да се заемат междувременно с малокалибрените оръдия, които единствени от цялата му мощна, но неизползуваема в момента артилерия оставаха насочени към пролива. След загубата на няколко скъпоценни мига укреплението откри най-после огън с тези оръдия.
В отговор се разнесе страхотен залп от борда на „Арабела“, който се беше изравнил с крепостта и разпъваше всичките си платна. Вбесените и брътвещи испанци видяха за момент червения му корпус и блясъка на оръдията, а гърмът от залпа му заглуши шума на скърцащите въжета. Не видяха вече кораба. Благоприятната тъмнина, сред която малокалибрените испански оръдия стреляха напосоки, погълна бягащите кораби и те не дадоха нито един изстрел, който би помогнал на разстроения и озадачен неприятел да открие местоположението им.
Флотата на Блъд понесе незначителни вреди. Но докато испанците се оправят от объркването си, за да представляват известна опасност за пиратите, корабите, подгонени от южен бриз, успяха да излязат от пролива в открито море.
Така дон Мигел де Еспиноса остана на острова да предъвква горчивата мисъл за загубената възможност да си отмъсти и да се чуди с какви думи да доложи на върховния съвет на краля, че Питър Блъд си е отишъл от Маракайбо, като е взел фрегати с по двадесет оръдия, принадлежащи дотогава на Испания, двеста и петдесет хиляди песети и друга плячка. И всичко това въпреки четирите галеона на дон Мигел и силно въоръжената крепост, която бе задържала така успешно пиратите в клопка.