Преди да изгубят Сен Никола от погледа си, те бяха вече добри приятели и негова светлост започна да внася поправки в първите си впечатления за нея и да открива очарованието на искреното и прямо приятелско държание, което я караше да се отнася към всеки мъж като към брат. Ако се вземе предвид, че главата на лорд Джулиън беше непрестанно изпълнена с мисли за неговата мисия, няма нищо чудно, че й заговори за капитан Блъд. Всъщност имаше едно обстоятелство, което водеше направо към подобен разговор.
— Чудя се — каза той веднъж, когато се разхождаха по кърмата — дали сте виждали този Блъд, който навремето е бил роб в плантацията на вашия чичо.
Мис Бишоп се спря. Облегна се на парапета и се загледа в отдалечаващата се земя. Отговори след известно мълчание с равен, спокоен глас.
— Виждах го често и го познавам много добре.
— Виж ти!
Негова светлост загуби малко от своята невъзмутимост, която така старателно култивираше. Той беше млад мъж на около двадесет и осем години, доста по-висок от среден ръст. Изглеждаше по-висок поради изключителната си слабост. Лицето му беше също така слабо, бледо, с остри, но приятни черти, заобиколено от къдрите на златиста перука. Чувствената уста и бледосините очи му придаваха замечтан, замислено-меланхоличен израз. Въпреки това погледът на тези очи беше жив и забелязваше всичко. Само в настоящия случай пропусна да забележи леката червенина, която се появи по бузите на мис Бишоп при този въпрос, и подозрителното, прекалено спокойствие на нейния отговор.
— Виж ти! — повтори той и се облегна до нея. — И като какъв човек го преценявахте?
— В тези дни аз го уважавах като изпаднал в беда джентълмен.
— Знаехте ли неговата история?
— Той ми я разказа. За това именно го уважавах — заради спокойствието и твърдостта, с които понасяше нещастието си. Но сега, с оглед на постъпките му, аз започвам да се съмнявам в това, което ми е разправял за себе си.
— Ако имате предвид несправедливостите, които е претърпял от кралската комисия, съдила метежниците на Монмът, то няма никакво съмнение, че всичко е напълно вярно. Сигурно е, че не е участвувал в метежа на Монмът. Бил е осъден въз основа на един параграф от закона, който той може да не е познавал при извършване на постъпката, квалифицирана по-късно като измяна. Но, бога ми, той си отмъсти до известна степен.
— Това е непростимо — каза тя тихо. — Това отмъщение го погуби, и то напълно заслужено.
— Погубило? — Негова светлост се изсмя. — Не бъдете толкова сигурна. Чувам, че е забогатял. Разправят, че е превърнал плячката от испанците във френско злато, което се пази във Франция на негово име. Господин Д’Ожерон, неговият бъдещ тъст, се е погрижил за това.
— Неговият бъдещ тъст? — попита тя и се вгледа в него с широко разтворени очи и уста. След това допълни въпроса си: — Господин Д’Ожерон? Губернаторът на Тортуга ли?
— Същият. Виждате, че капитанът има добро покровителство. Научих тази новина в Сен Никола. Струва ми се, че не мога да се радвам на подобно известие, защото това ще затрудни задачата, с която ме изпрати моят родственик лорд Съндерланд. Но това е положението. Не знаехте ли?
Тя поклати глава отрицателно и не отговори. Беше се извърнала и очите й се вглеждаха в кротко издигащите се и спускащи се вълни-След известно време тя заговори отново с напълно спокоен и овладян глас:
— Но ако това е вярно, той щеше да се откаже от пиратството досега. Ако… ако обича някоя жена и е сгоден за нея, а е и богат, както казвате, той щеше да напусне този рискован живот и…
— Така мислех и аз — прекъсна я негова светлост, — докато не получих обяснение. Д’Ожерон е алчен не само за себе си, но и за своята дъщеря. А що се отнася до момичето, то чух да разправят, че е доста див екземпляр, напълно достойна за човек като Блъд. Чудно ми е защо не се ожени за нея и не я вземе със себе си на кораба да водят заедно пиратски живот. Подобно нещо не би било ново за нея. Учудвам се и от търпението на Блъд. За да я спечели, той е убил един друг мъж.
— Казвате, че е убил някого заради нея! — В гласа й прозвуча ужас.