— Да, един френски пират на име Левасьор. Той бил любовник на момичето и съдружник на Блъд в някакво начинание. Блъд искал момичето за себе си и убил французина, за да я спечели. Пфуй! Мръсна история, признавам. Но по тези места хората имат по-различен морал…
Тя се беше обърнала с лице към него. Дори устните й бяха побледнели. Прекъсна опита му да извини действията на капитан Блъд; кафявите й очи пламтяха.
— Сигурно имат друг морал, щом са го оставили жив след подобно нещо.
— О, казаха ми, че въпросът е бил решен в честен бой.
— Кой ви каза?
— Един човек, който е плавал с тях! Французин на име Каюзак. Открих го в една крайбрежна кръчма в Сен Никола. Бил е помощник на Левасьор и е присъствувал на дуела и на смъртта на Левасьор.
— А момичето? Каза ли ви дали и момичето е присъствувало?
— Да. Тя е гледала боя. След като се разправил с пирата, Блъд я отвел със себе си.
— И хората на убития са му позволили? — Той долови нотка на неверие в гласа й, но не забеляза облекчението, с което то бе примесено. — О, не вярвам в тази история! Не мога да повярвам.
— Уважавам ви за това, мис Бишоп. И аз не можех да повярвам, че могат да съществуват толкова безсърдечни хора, докато Каюзак не ми обясни случая.
— Какво? — Чувството на съмнение, което я бе ободрило, сякаш изчезна. Тя стисна здраво парапета и се обърна с лице към негова светлост. В момента той не забеляза нищо, но по-късно си спомни, че в държанието й имаше нещо странно.
— Блъд откупил съгласието им и правото да отведе девойката. Заплатил с перли на стойност двадесет хиляди песети. — Негова светлост отново се изсмя презрително. — Добра цена, бога ми! Всичките са негодници, крадливи, подкупни псета. А тази история съвсем не е за женски уши.
Тя извърна очи от него и откри, че погледът й е замъглен. След малко го запита с по-неспокоен глас от преди:
— Защо ви разправи французинът тази история? Мрази ли той капитан Блъд?
— Не мисля — отвърна бавно негова светлост. — Разправи ми го… просто като обикновена история из живота на пиратите.
— Обикновена история! Господи! Обикновена история!
— Ще се осмеля да забележа, че всички оставаме все още диваци под тънкото покривало на цивилизацията — каза негова светлост. — Но този Блъд, както ми съобщи Каюзак, бил доста способен човек. Той бил бакалавър по медицина…
— Доколкото знам, това е вярно.
— Служил е дълго време в чуждестранни флоти и армии. Каюзак ми каза — което трудно мога да повярвам, — че бил служил под командуването на Де Ройтер.
— И това е вярно — потвърди тя и въздъхна тежко. — Струва ми се, че Каюзак ви е уведомил доста точно. Уви!
— Вие съжалявате за това?
Тя го погледна и Уейд забеляза, че е твърде бледа.
— Както човек съжалява, когато чуе, че е умрял някой, когото е уважавал. Навремето го считах за изпаднал в беда, но достоен човек. А сега… — Тя се позабави и се усмихна пресилено. — Най-добре е такъв човек да бъде забравен. — След това Арабела Бишоп заговори за други неща.
Тя притежаваше дарбата да се сприятелява с всеки, когото срещнеше, и за кратко време между двамата се породиха дружески отношения. Но скоро едно непредвидено събитие развали това, което трябваше да бъде най-приятната част от пътуването на негова светлост.
Причина за това стана побеснелият испански адмирал, когото срещнаха насред Гонаивския залив на втория ден след отплаването им. Капитанът на „Роял Мери“ не се уплаши дори когато дон Мигел откри огън по него. Англичанинът видя извишаващите се над водата високи бордове на испанския кораб, които му предлагаха отлична цел, и се надсмя. Ако този дон, плаващ под испанско знаме, искаше да се бие, то „Роял Мери“ щеше да удовлетвори желанието му. Може би храбрата самоувереност на английския капитан имаше известно основание и през този ден той щеше да прекрати буйната кариера на дон Мигел, но един сполучлив изстрел от „Милагроса“ попадна сред барута, складиран в носовата част на кораба, и хвърли във въздуха предната му половина, преди още да почне битката. Как беше попаднал този барут там, няма да се узнае никога, а храбрият капитан не оживя, за да разследва случая.
Капитанът на „Роял Мери“ и една трета от моряците бяха убити, а корабът, силно повреден, се поклащаше безпомощно. Преди останалите живи моряци да се оправят от объркването, испанците нахлуха на кораба.
В същото време, когато дон Мигел стъпваше на борда, мис Бишоп се намираше в капитанската каюта под кърмата, където я бяха отвели за по-сигурно, и лорд Джулиън се опитваше да я успокои и окуражи, уверявайки я, че всичко ще свърши добре. Сам лордът не се чувствуваше твърде спокоен и лицето му беше побледняло. Не трябва да се смята, че беше страхливец. Но мисълта за ръкопашен бой в тази дървена клетка, която можеше всеки миг да потъне под краката му в дълбините на океана, беше твърде неприятна за човек, показал достатъчно храброст на суша. За щастие мис Бишоп не се нуждаеше от слабата утеха, която той можеше да й предложи. Вярно е, че беше побледняла и кафявите й очи бяха по-широко отворени от обикновено. Но тя се владееше добре. Полуседнала, полуоблегната върху масата в каютата на капитана, тя запази достатъчно присъствие на духа, за да успокои прислужницата мулатка, която хленчеше в краката й, обхваната от ужас.