Този слух бе посрещнат от мистър Блъд със същото безразличие, с което бе чул и за смъртта на Монмът. Но във връзка с това той чу нещо позорно, което не го остави така безразличен и послужи да подхрани зародилата се у него ненавист към крал Джеймз. Негово величество бе склонил да се срещне с Монмът. Да извърши подобно нещо, без да има намерение да го помилва, беше невероятно чудовищна постъпка, тъй като единствената цел на такова свиждане би била да се изпита долнопробното удоволствие от покаянието на нещастния племенник.
По-късно се чу, че лорд Грей, който след херцога — а може би и преди него — беше главният водач на въстанието, бил откупил помилването си за четиридесет хиляди лири. Питър Блъд реши, че това е в пълно съгласие с всичко останало. Накрая ненавистта му към крал Джеймз избухна.
— Какво долнопробно и мръсно същество седи на трона! Ако го познавах по-рано толкова добре, колкото го познавам сега, не се съмнявам, че щях да оправдая стоенето си тука. — И след това прибави внезапно дошлата му мисъл. — А къде ли може да е сега лорд Гилдой? — попита той.
Младият Пит, когото Блъд запита, извърна към него лице, загубило през тези месеци на затворничество своя здрав морски загар. Сивите му, широко отворени очи погледнаха въпросително към него. Блъд му отговори:
— Ние наистина не сме виждали негова светлост след онзи ден във фермата Оглторп. А къде са другите благородници, които бяха заловени? Къде са истинските водачи на неудачното въстание? Струва ми се, че случаят с Грей обяснява тяхното отсъствие. Всички те са богати хора и могат да се откупят. А тука чакат бесилка само нещастниците, които ги последваха; тези, които имаха честта да ги поведат, сега се разхождат свободно. Странен и поучителен обрат в нормалния ход на подобни събития. Наистина, какъв несигурен свят!
Той се изсмя и обзет от това чувство на дълбоко презрение, малко по-късно пристъпи в голямата зала на замъка Тонтън, за да се представи пред съда. Заедно с него бяха Пит и Бейнс. Тримата щяха да бъдат съдени заедно и тяхното дело беше първо през този страшен ден.
Залата, препълнена със зрители — повечето от които жени, — беше облицована в червено, една приятна приумица на върховния съдия, който съвсем естествено предпочиташе цветът да отразява неговата кръвожадна натура.
В горния край на издигната платформа седяха петимата съдии в огненочервени мантии и тежки, тъмни перуки, а барон Джефрис от Уем заемаше трона по средата им.
Затворниците бяха въведени под стража. Съдебният пристав прикани да се пази тишина под заплахата от наказание със затвор и когато бръмченето на гласовете утихна, мистър Блъд разгледа с интерес дванадесетте съдебни заседатели, които бяха положили клетва да бъдат добри и справедливи. Видът им не беше нито добър, нито справедлив. Бяха уплашени, неспокойни и приличаха на крадци, заловени с ръце в джоба на съседа им. Това бяха дванадесет разколебани мъже, всеки от които се намираше между кървавия меч на кръвожадния върховен съдия и повеленията на собствената си съвест.
Спокойният поглед на мистър Блъд се премести от тях върху съдиите и по-специално върху председателствуващия, същия този лорд Джефрис, чиято слава бе дошла преди него от Дорчестер.
Той видя един висок, строен мъж, малко над четиридесет години, с овално, деликатно красиво лице. Под надвисналите клепачи се виждаха тъмни сенки, причинени от страдание или безсъние, и тези сенки подчертаваха блясъка на очите и тяхната кротка меланхолия. Лицето беше твърде бледо, с изключение на яркия цвят на пълните устни и трескавата червенина на бузите. Именно в тези устни имаше нещо, което разваляше хармонията на израза, някакъв неуловим недостатък, който все пак съществуваше, за да опровергае чувствителността на ноздрите, благия поглед на тъмните очи и благородния покой на бледото чело.
Лекарят у мистър Блъд разглеждаше този човек с особен интерес, защото познаваше страшната болест, от която страдаше негова светлост, както и учудващо нередовния и безпътен живот, воден от него въпреки тази му болест — или може би именно поради нея.
— Питър Блъд, вдигнете ръка!
Прегракналият глас на съдебния секретар върна Блъд към действителността. Той се подчини машинално и секретарят започна да чете с монотонен глас многословния обвинителен акт против Питър Блъд, обвинен в измяна на най-блестящия и най-велик владетел Джеймз II, по божия милост крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, негов законен и върховен господар. От акта му стана известно, че без да се бои от бога, съблазнен от дявола, той не е отдал любовта си, естественото и искрено подчинение на споменатия владетел и крал и бе предприел действия с цел да наруши мира и спокойствието на страната, да раздуха война и бунт, да свали от престола споменатия владетел и крал, да го лиши от титлата, честта и кралското достойнство на имперската корона… и още много в същия дух, а накрая бе поканен да каже дали е виновен, или не.