— Как така? — попита тя с внезапно събуден интерес.
— Как така ли? Нима забравихте, че плава към Ямайка, а в Ямайка се намира главната база на английската флота? Вярно е, че вашият чичо я командува…
Тя се наведе над масата, за да го прекъсне, и той забеляза, че диша тежко и очите й са разтворени тревожно.
— Но той не може да разчита на това — извика тя. — Не си мислете дори подобно нещо. Блъд няма по-голям неприятел от него. Моят чичо е коравосърдечен човек и нищо не прощава. Убедена съм, че само надеждата да хване и обеси Блъд е накарала чичо ми да напусне плантациите си на остров Барбадос и да приеме поста вицегубернатор на Ямайка. Капитан Блъд не знае това, разбира се.
Той млъкна и безпомощно махна с ръце.
— Не мисля, че би имало някаква разлика, ако знаеше — каза негова светлост сериозно. — Човек, който може да прости на враг като дон Мигел и да възприеме такова безкомпромисно поведение спрямо мене, не може да бъде измерван с обикновени понятия. Той е рицар до идиотщина.
— И въпреки всичко през тези три години той е бил това, което е бил, и е извършил, каквото е извършил — промълви тя, но този път с тъга и без никаква следа от предишното й презрение.
Лорд Джулиън, както предполагам, обичаше да чете нравоучения и беше склонен към афоризми.
— Животът е дяволски сложно нещо — заключи той с въздишка.
Глава XXI
НА СЛУЖБА ПРИ КРАЛ ДЖЕЙМЗ
На следната сутрин мис Арабела Бишоп беше събудена много рано от металическите звуци на тръба и настойчивия звън на корабната камбана. Тя лежеше с отворени очи и лениво гледаше набръчканата зелена вода, която сякаш струеше покрай позлатения илюминатор. Постепенно започна да долавя шума на някаква суматоха — тропот от много крака, прегракнали викове и преместването на тежки предмети под пода на каютата. Тя съобрази, че тези шумове не произтичат от нормалната дейност на кораба, изправи се леко разтревожена и събуди прислужницата си.
В своята каюта на десния борд, обезпокоен от същите шумове, лорд Джулиън беше вече станал и бързо се обличаше. Когато излезе на палубата, той видя над себе си планина от платна. За да бъде хванат утринният бриз, по мачтите на „Арабела“ бяха накачени толкова платна, колкото беше възможно. Пред тях и от двете им страни се простираше безбрежният океан и водите му святкаха в златистите отблясъци на слънцето, което се беше подало едва наполовина над хоризонта право пред тях.
Около него в средната част на палубата, където предната нощ бе така спокойно, сега работеха трескаво към шестдесет души. До перилата, точно над главата на лорд Джулиън, капитан Блъд спореше с едноокия гигант с червена забрадка и разтворена до кръста синя риза. Негова светлост тръгна към тях, те го видяха, престанаха да разговарят и капитан Блъд се обърна да го поздрави.
— Добро утро — каза той и прибави: — Направих твърде голяма грешка. Трябваше да знам, че не бива да се приближавам толкова много до Ямайка през нощта. Но бързах да ви сваля на брега. Елате при нас. Ще ви покажа нещо.
Лорд Джулиън беше заинтригуван и се изкачи по стълбата, както го бяха поканили. Застана до капитан Блъд, погледна по посока на протегнатата към кърмата ръка на капитана и възкликна удивено. На около три мили се виждаше земя — неравна стена от ярка зеленина закриваше западния хоризонт. А на около две мили встрани плаваха след тях три големи бели кораба.
— Нямат никакви отличителни знаци, но са част от ямайската флота. — Блъд говореше спокойно, с известно безразличие. — Когато се разсъмна, открихме, че плаваме право срещу тях. Обърнахме курса и оттогава се надбягваме. Но „Арабела“ е в открито море от четири месеца и дъното му е твърде обрасло, за да развие необходимата скорост.
Волверстон затъкна палци в широкия кожен пояс и въпреки че лорд Джулиън не беше нисък, го погледна иронично отвисоко.
— Така че, милорд, изглежда, ще трябва да изживеете още една битка, преди да се отървем от тези кораби — процеди гигантът.
— Точно по това спорехме — каза Блъд. — Аз поддържам, че не сме в състояние да се бием при подобно превъзходство.
— По дяволите превъзходството! — извика Волверстон и издаде напред масивната си долна челюст. — Ние сме свикнали да се бием и при по-неблагоприятни условия. Та условията при Маракайбо бяха още по-лоши, а ние все пак се измъкнахме и пленихме три кораба. Те не бяха по-добри и вчера, когато влязохме в бой с дон Мигел.
— Да… но те бяха испанци.
— А какви са тези? Да не си се изплашил от този тромав барбадоски плантатор? Какво ти става, Питър? Никога досега не съм те виждал такъв.