Клаудина се развълнува и се засмя подло, но изведнъж се опомни.
— Това ужасно дело ме разтревожи повече, отколкото предполагах — каза тя, за да оправдае поведението си. — Но не искам повече да помрачавам радостта ви. Нали бяхте обещали да направите пунш?
— Да, той е готов — зарадва се младата кубинка като видя, че приятелката й се развесели.
Момичето взе шишето с горещия пунш и наля в три чаши, които постави на масата. Пуншът беше отличен. Клаудина пи много от силното питие. Тя се развесели и започна да разказва за цирка, за будоарите и за много други неща, които досега не беше споменавала.
Курт клатеше глава и я гледаше учуден.
Към полунощ Клаудина стана от стола и каза:
— Време е вече, трябва да си отивам, надявам се, че тази нощ ще спя спокойно.
Тя си тръгна, но на прага се спря, хвана Курт и Долора за ръцете и им каза:
— Обичайте се, обичайте се, глупави хора! Използвайте щастието, защото бързо се помрачава и тогава човек съжалява за това, което си е отишло. Курт, Долора, бъдете щастливи! Сбогом, прощавайте!
Курт и Долора стояха един срещу друг безмълвни, трогнати. Лицето на момичето беше се зачервило от срам. Тя смяташе, че бе настъпила решителната минута. Не трябваше ли Курт да послуша думите на Клаудина? Младият немец остана неподвижен, гърдите му се вълнуваха, беше затворил очите си. Най-красивата жена, която познаваше, стоеше пред него и той знаеше, че тази жена го обича. Само една дума и тя щеше да бъде негова. Но той не произнесе тази дума. За него бе загубено момичето, което той обичаше преди време, заради нейното минало. Достойнството му не позволяваше да се ожени за нея, а да си играе с любовта й, не искаше, защото това щеше да я унищожи още повече.
— Лека нощ, Долора, легни си — каза той на момичето, — дано още много Коледи прекараме заедно.
— По-добре ще е да умра, отколкото да доживея до другата Коледа — прошепна Долора и отиде в стаята си.
Вратата между двете стаи се заключи.
Валберг се разхождаше развълнуван из стаята. Той се бореше с чувствата и мислите, които вълнуваха душата му. Най-после немецът надви колебанията си. Съблече се и легна в леглото си. Угаси лампата и се помъчи да заспи.
Веселото изражение по лицето на Клаудина се помрачи, когато влезе в стаята си. Тя разроши с ръце черните си къдри и заблъска главата си в стената, без да почувства болка.
— Осъден, осъден на „суха гилотина“ — изпъшка тя. — Той ще загине на далечния каменист остров под палещото тропическо слънце, заобиколен от жестоки, долни хора, които няма да дадат дори капка вода на умиращия от жажда. Как ли ме проклина мене, предателката, която съм го обичала, а после го предадох на враговете му. — Тя се тръшна на пода и захапа една кърпа, за да не чуят съседите риданията й.
След четвърт час, когато силите й бяха на привършване, тя махна кърпата от устата си и стана. Клаудина падна на леглото и дълго лежа без да помръдне. Когато стана, беше взела ужасно решение.
Коленичи пред стенната печка и запали огъня. Напълни печката с въглища и запуши всички отвори на прозореца и вратата. После се съблече, като остави долната фуста и чорапите си. След това затвори вратичката на печката. Образувалият се отровен газ от горящите въглища не излизаше през комина, а нахлу в стаята.
— Сполучих — прошепна тя. — Алфред Драйфус, преди още да узнаеш, че аз те предадох, не ще бъда вече между живите. Преди Теб ще умра и ще отида при нашето дете. И скоро ще се срещнем там.
Тя се втурна към леглото си и легна.
Сива мъгла започна да пъпли из стаята. Клаудина не я виждаше, но скоро започна да я чувства. Нещо я запритиска, като че някой бе стъпил на гърдите й. Тя тежко въздъхна, вдишвайки смъртоносната отрова. Очите я заболяха, започна да кашля, без да чувства болка. Неочаквано й се стори, че я обхваща тънко було. Стана й леко и тя сякаш се вдигна във въздуха. Летеше над хората и хиляди звезди я заобикаляха. После се спусна към земята и се намери в прекрасна градина. Клаудина лежеше върху благоуханни теменуги. Дочуваха се звуци на музика и сладостно чувство, каквото досега не бе изпитвала, изпълни гърдите й. Близкият гъсталак се разтвори и Алфред Драйфус излезе от него. С разтворени ръце той се хвърли към нея и започна страстно да я целува. Целувките на капитана ставаха все по-страстни, той я задушаваше, но не я пускаше.
— Въздух, въздух — простена тя, — задушавам се!
Обхвана я страх, студена пот изби по челото й. Сега вече не я притискаше в прегръдките си нейният любим, а черна сянка стягаше гърлото й. После сянката я взе и я отнесе в края на градината при една страшна пропаст. Сянката се изкикоти с хриплив глас и хвърли Клаудина в бездната.