Облаците сива мъгла обикаляха като черни сенки леглото на Клаудина. Отровни газове изпълниха стаята й. Слаб стон се изтръгна от гърдите й, леко се привдигна, но бе късно. Ръцете й описаха кръг и тя се сгромоляса на леглото.
Въглероден окис! О, ти, ужасно средство, с което бедните си служат, за да се избавят от земните тегла. Тази страшна отрова, която покосява живота на толкова хора по непредпазливост или небрежност уби и тази жертва. Завлече в мрака си и тази жена, която обичаше капитан Драйфус, която го провали и предадена неговите врагове.
— Курт, Курт, стани, моля ти се, стани!
Като чу тези думи Валберг, който още не спеше, стана от леглото. Той позна гласа на Долора.
— Какво има — попита, обличайки се. — Да не си болна? Какво се е случило.
— Струва ми се, че се случи някакво нещастие — отвърна момичето. — Боя се за Клаудина, чух от нейната стая стон, а се чувства и отвратителна миризма!
Курт отключи вратата към Долорината стая и пусна девойката да влезе при него. Младата кубинка държеше в ръка горяща свещ. После двамата излязоха в коридора и спряха пред вратата на Клаудина.
— Боже мой — извика Валберг и пребледня, — в стаята на нашата съседка нещо гори, или…
Немецът не довърши фразата — ужасно предчувствие го обхвана. Той започна да удря с две ръце по вратата.
— Клаудина — извика той, — събудете се, отворете.
Не последва никакъв отговор. Бе тихо. Валберг натисна вратата, ала не можа да я разбие. Съседите от долния етаж се събудиха.
— Клаудина, болна ли сте? — извика с тъжен глас Долора.
Курт Валберг отиде към стълбата и извика:
— Елате! Помогнете да отворим и да спасим живота на един човек. По-скоро, защото ще бъде късно.
Двама работници се изкачиха по стълбите. Тримата натиснаха вратата и тя със силен трясък се строши.
Мъжете отскочиха и закриха лицата си с ръце. Цял облак дим излезе от стаята.
— Въглероден окис! — извика Курт и пръв се завтече в стаята.
Той погледна към леглото, на което лежеше Клаудина. После се втурна към прозореца. Ала не можа да го отвори. Удари с юмрук стъклото, което се пръсна на стотици парченца.
В това време Долора отиде до леглото на нещастната. Напипа пулса й и извика:
— Още не е мъртва. Може би ще успеем да я спасим…
Курт помоли работниците да отнесат пострадалата в стаята на Долора. Мъжете взеха леглото и заедно с Клаудина го изнесоха. Младата жена показа признаци на живот. Докторът дойде и цели часове се мъчи да избави Клаудина от смъртта.
Младото момиче три дни не се отдели от леглото на приятелката си. Курт се усмихваше доволен, като виждаше, как Долора се грижи за болната. На петия ден Клаудина стана, а на шестия помоли Курт да поговорят.
Долора нищо не чу от разговора, тя даже не попита Курт за това. Чу само слабо хълцане и думите на Курт.
— Клаудина Лорет, не желая да зная каква вина имате за страшната съдба, която сполетя този човек. Поправете злото, което сте направила и така ще успокоите съвестта си. Присъдата още не е изпълнена и може да се отмени.
Три дни след този разговор Клаудина замина за Париж.
25.
Тъмни облаци забулваха небето. В двора на военното училище в Париж бяха строени три хиляди войници. Те бяха застанали мълчаливо със снети пушки. Всеки очакваше да види нещо скръбно.
Генерал Дерас прегледа още веднъж войниците и после застана със свитата си пред двора. Десетина господа, облечени цивилно, бяха застанали недалеч от него. Бяха редактори и сътрудници на най-големите френски вестници. Представителите на пресата разговаряха тихо, лицата им бяха сериозни.
Множество любопитни граждани бе заобиколило респектиращата сграда на военното училище. Към девет часа народът почна да се вълнува.
— Ето, иде — чу се, — водят юдата на Франция!
Властите се бяха погрижили да поддържат реда. Дълги редици от войници бяха поставени по улиците, по които щеше да мине затворникът към военното училище.
Капитан Драйфус бе в покрита военна кола. По двама от най-старите подофицери на републиканската гвардия бяха седнали от двете му страни. Двадесет и четири стражари с голи саби яздеха пред колата. Две отделения войници с пълни пушки вървяха зад нея. Точно в девет часа тя пристигна в двора на военното училище.
Драйфус слезе. Облечен беше в парадна униформа. Златните нашивки блестяха по яката му. Двамата подофицери заведоха капитана в средата на двора, където го чакаше генерал Дерас и офицерите. Нещастникът вървеше като пиян между двамата. Очакваше го най-ужасното унижение, най-страшното от всичко, което го бе сполетяло до тази минута. Неприятелите му щяха да му отнемат честта пред очите на войниците, пред тия, които той е командвал и които са го обичали.