— Докторе, разпоредете да отведат лудата — каза черният майор разтревожен, — тя не знае какво говори, време е да я затворите в уединена килия и да й…
Графът не можа да довърши изречението си.
Клаудина изпищя и стисна с двете си ръце гърлото му.
— Дявол — извика тя, — ти ме опропасти, ти погуби Драйфус, умри сега в моите ръце!
Те се сборичкаха. Напразно се мъчеше силният майор да се освободи от слабата отчаяна жена.
Доктор Дюбоа се притече на помощ, тъй като Естерхази беше изгубил съзнание и едва дишаше. Докторът хвана Клаудина и я блъсна настрана. После отиде до писалището си и натисна електрически звънец. Някой похлопа на вратата.
Дюбоа отвори. Две силни жени влязоха. Мършавите им тела бяха облечени в сиви дрехи, а по широките им сурови лица бе изписана жестокост. Всичко това не предсказваше нищо добро.
— Какво желаете? — запита Клаудина. — Аз не съм луда, не смейте да се доближите до мене!
— Тази жена е побесняла — извика доктор Дюбоа, окъпете я в студена вода, после я вържете и я затворете в стая № 17. Ако избяга, вие отговаряте!
Както орлите се нахвърлят върху разтрепераното агне, така и санитарките се нахвърлиха върху младата жена. Вдигнаха я и я изнесоха от стаята. Минаха по дългия коридор и се качиха на горния етаж. Жените блъснаха Клаудина във влажна стая. В нея имаше каменен басейн. Той беше пълен със студена вода. Слугините съблякоха младата жена.
Заповядаха й да се потопи в студената вода. Тя отказа. Санитарките я блъснаха в басейна. Държаха я толкова дълго, че тя почти се задуши.
Извадиха я полумъртва от водата. После се облече. Заведоха нещастницата в една килия без всякакъв прозорец. Клаудина се съпротивляваше, но тъй като беше съвсем отпаднала, жените успяха скоро да я вържат. След това я блъснаха на леглото и излязоха от стаята. Ключът се завъртя и новата жертва на черния майор беше затворена.
Той отстрани единствената свидетелка на Драйфусовата невинност.
27.
Павловна се беше изправила пред голямото огледало в стаята си и се оглеждаше. Красивото й тяло бе облечено в бяла копринена рокля. На главата си тя имаше миртов венец, миловидното й лице бе забулено в тънък воал, а на девствените й гърди блестеше тайнствената брошка, която й бе подарил граф Естерхази.
Прелестна и красива бе Павловна, но си оставаше все така бледа като мъртвец. Изглеждаше, като че ли ще легне не в брачното легло, а в гроба. Момичето държеше ръката на гърдите си, където беше скрила малко шишенце.
Морфин, отрова, спасение!
— Колко е часът? — запита младата княгиня приятелката си, която беше застанала до нея, облечена официално.
— Два без десет.
— Всяка минута графът може да дойде — пошепна Павловна. — Венчавката ще стане в два часа в църквата „Нотр Дам“.
Тя замълча, но след малко каза:
— Всичко ще свърши след половин час. Тогава ще стана жена на графа и после…
Студени тръпки побиха тялото й. Изведнъж княгинята се хвърли към Ева и я прегърна.
— Ще кажа на Емил — каза тя със светнали очи, — ще му кажа, че оставам недокосната и когато се срещнем там горе, аз ще бъда негова годеница.
— Но, Павловна, вие не сте сигурна, че барон фон Пикардин е мъртъв. Ако той е жив, а вие се отровите — тогава?
Павловна погледна нерешително приятелката си.
— Ако Емил фон Пикардин е жив — извика младата княгиня, — тогава и аз ще живея. Ти се лъжеш, Ева, Емил не е жив, чувствам го, тъй като в противен случай щеше да ми изпрати известие. Нали ми каза, че е заминал. Аз ще го последвам.
— Тихо, баща ви идва!
Княз Мирович влезе. Лицето му бе бледо и като че от вчера косата му бе побеляла повече.
— Татко, мили ми татко! — Павловна се хвърли към него и облегна глава на рамото му.
Мирович притисна уморен Павловна към гърдите си.
— Госпожице Рихтер, бъдете така добра и ни оставете за няколко минути. Искам да поговоря малко с дъщеря си преди да отиде с мъжа си в църквата.
Ева излезе от стаята.
— Моя любима, Павловна — каза Мирович, — дошъл е моментът, когато ти се отделяш от мене и ще последваш твоя мъж, който вместо мен ще се грижи за теб. Аз изпълних бащинския си дълг, а дали съм го изпълнил добре, това Бог ще отсъди. Ти знаеш, Павловна, че моята цел е била да те възпитам според силите си. Както градинарят се възхищава на разцъфтялата роза, за която се е грижил, така и аз днес стоя пред тебе и се възхищавам от твоята прелест. Не забравяй никога баща си. Спомняй си за него и го обичай! Ако някога чуеш, че твоят баща е лош, нечестен, злодей, кажи си: той ме е обичал, обичам го и ще го обичам винаги, макар другите да го ненавиждат. Обещай ми, че ще постъпиш така!