Павловна целуна баща си.
— Никога не ще забравя, че ти си бил най-добрият баща на света — каза тя, — обаче не мога да допусна, че може да те сполети зло. Не си ли ти най-добрият и най-честният човек на света?
Мирович трепна.
— Татко, ще те помоля — прошепна Павловна, — ако някога съм ти причинила зло, да ми простиш.
— Аз те благославям, дете мое, и ти прощавам всичко.
Ръцете на белобрадия мъж се допряха до главата й.
— Ти приличаш на майка си. — въздъхна князът дълбоко трогнат. — Дано бъдеш по-щастлива от нея! Нека бог те благослови.
Павловна целуна ръка на баща си и стана.
— Татко — каза тя, — твоята ръка е студена като лед.
— А ти си много бледа, дете мое, една невеста не трябва да бъде толкова бледа.
И двамата криеха един от друг тайните си. Някой потропа на вратата. Влезе Ева.
— Файтонът пристигна — съобщи тя, — граф Естерхази слезе от него.
Павловна побледня.
— Идва ли вече — прошепна тя, — нека влезе!
Ева отвори вратата и граф Естерхази застана на прага. Беше облечен във великолепна униформа, на кръста си имаше сабя със златна дръжка.
Черният майор можеше да се нарече красив мъж, ако нещо подло не се долавяше в изражението му. В лявата си ръка носеше фуражка, а в дясната букет от камелии и бели рози, между които имаше миртови клончета.
Граф Естерхази се спря на няколко крачки пред Павловна, за да се полюбува на красотата й.
— Мила моя — каза той, — най-щастливият час в живота ми е настъпил. Позволете ми да ви поднеса тези цветя, те са символ на невинността и красотата.
Павловна взе букета.
— Благодаря ви, господин графе — поклони се тя и се приведе, за да помирише цветята.
— Бели рози — прошепна Павловна, — с тях украсяват мъртви девици и техните гробове.
— Какви са тези тъжни мисли, мила Павловна — разтревожи се Естерхази, — защо мислите тъкмо сега за смъртта? Кълна ви се, че животът ви с мене ще бъде постлан с рози.
— Розите имат бодли, няма ли да си убода краката, като вървя по тях?
— Аз ще ви нося на ръце — отговори Естерхази.
— Е, време е — намеси се Мирович, — не карайте свещениците да чакат. Надявам се, че и гостите са там.
Той хвана Павловна за ръка и я заведе при графа.
— Граф Естерхази — изрече тържествено той, — давам ви детето си, най-голямото съкровище. Направете Павловна щастлива, както ми обещахте. Аз ви давам един ангел, пригответе небе за него.
— Княз Мирович — отвърна черният майор, — мисля, че ще си удържа думата.
Мирович затвори очи, побиха го студени тръпки. Какво искаше да каже Естерхази с тези думи? Дали му напомняше за зестрата, която трябваше да заплати на другия ден? Ако той в този тържествен час мислеше за пари, тогава трябваше да е най-долното същество на земята. Изведнъж Мирович си спомни, че е пропуснал най-важното. Той не познаваше характера на графа. Тази мисъл тормозеше ужасно нещастния човек.
Графът хвана под ръка невестата си и напусна стаята. Ева Рихтер вървеше до него. Лицето й бе зачервено от вълнение, гърдите й се вълнуваха, сърцето й биеше силно.
Само тя знаеше за намерението на нещастната невеста.
Множеството се събираше вече пред църквата „Нотр Дам“. Хиляди любопитни се бяха струпали да гледат венчалния обред на граф Естерхази с руската княгиня Павловна Мирович.
Градският часовник биеше два.
— Трябва вече да дойдат — шепнеха из тълпата и поглеждаха към улицата, за да видят дали идат сватбените файтони.
От всички най-нетърпеливи бяха две лица. Те не бяха заедно, а бяха застанали на различни места до главния вход на църквата. Една дама, облечена в дълго палто,и един свещеник, който непрестанно се молеше и четеше молитвеника. Ако човек се вгледаше по-внимателно в този свещеник, щеше да види, че е гърбав. Дамата беше американската детективка Алиса Тери. За да разберат читателите, защото беше дошла на църква, трябва да се върнем няколко часа назад.
След нощта в стаята на фалшификатора Мирович, който й бе разказал тъжната си история, американката беше спала само няколко часа, спохождана от лоши сънища. Сутринта госпожа Легуве й донесе кафето. До чашата й имаше писмо. Алиса го отвори учудено, тъй като почеркът й бе непознат.
Писмото бе от Париж, адресирано до госпожица Алиса Тукер — художничка. Почеркът беше женски и изглежда подателката знаеше точно занятието й!
Това още повече учудваше американката. Писмото беше от жената на парижкия градоначалник Катерина фон Ла Бриер. Тя молеше Алиса да я посети веднага, щом получи писмото. Жената на градоначалника пишеше, че е научила от господин Матийо Драйфус коя е в действителност Алиса и затова я молеше да й повери тайна, която измъчвала душата й. Един час по-късно Алиса Тери се намираше в будоара на Катерина фон Ла Бриер.