Ева повлече Павловна след себе си. Двете момичета излязоха през малка вратичка от двора на църквата и се озоваха на тясна уличка. На няколко крачки от църквата чакаше закрито купе. Ева помоли младата княгиня да влезе в колата и нареди:
— Карайте в Латинския квартал, улица „Бресле“ № 33.
После влезе във файтона и затвори вратата на изящното купе.
Конете потеглиха. Ева прегърна разплаканата девойка.
— Мила и обична Павловна, приятелко и сестро — каза тя тихо,— не плачи! Ти още можеш да бъдеш щастлива. Макар че ще е нужно няколко месеца да прекараме в скромна стаичка като обикновени, трудолюбиви работнички. Нека това не те плаши. По-добре е човек да живее в беднотия, отколкото в разкош и излишество при черния майор.
— О, това е хиляди пъти по-добре — съгласи се Павловна. — Ще работя, Ева, докато кръв потече от пръстите ми и докато се изтощя до припадък, само да не бъда принудена да давам тялото и душата си на човек, когото ненавиждам. Младостта ми ще остане вярна на Емил. Ще дойде време, когато той с благодарност ще ми целува ръка, въпреки че ще е загрубяла от работа.
После Ева целуна приятелката си и каза:
— Много горд трябва да бъде онзи мъж, на когото принадлежи такова вярно сърце, и които ще може един ден да направи такава девойка своя жена.
Присъстващите бяха напуснали вече църквата „Нотр Дам де пари“. Малка група бе останала край олтара. Свещите осветяваха тъжно зрелище. Около долната стълба на олтара имаше прострян човек, който слабо дишаше. Лицето му имаше вид на стогодишен старец. От гърдите му излизаше глухо стенание.
Това бе Мирович. Мнимият свещеник коленичи до него. Лекарят преглеждаше болния. Около него бе приведен владиката, заобиколен от свещениците. Десетина мъже в цивилно облекло стояха около църквата. Явно бе, че те очакваха нещо.
— Ще оживее ли? — попита мнимият свещеник лекаря.
— Ще оживее — отвърна той, — това мога да гарантирам. Князът е получил удар и ще остане недъгав.
Гърбавият свещеник избъбри няколко неразбрани думи. В този миг болният отвори очи.
— Детето ми! — простена той. — Къде е детето ми? Той направи опит да се привдигне, но не успя.
— Дойде на себе си — каза лекарят, — но докога, не се знае.
— Безразлично ми е, само да може да ме разбере. Гърбавият свещеник извади лист хартия от джоба си и сложи дясната си ръка върху рамото на болния.
— Григорий Мирович — изрече той високо, — чувате ли ме?
— Чувам ви — отвърна Мирович тихо.
— В името на закона ви арестувам, Григорий Мирович, като фалшификатор и убиец.
Свещеникът и лекарят погледнаха изумени говорещия.
— Какво правите тук? — извика владиката. — Как смеете да играете такава комедия в храма божи. Вие сте облекли свещеническо расо, само за да можете да се вмъкнете тук!
— Ваше преосвещенство, вие сте прав — отвърна гърбавият. — Моят дълг ме застави да се преоблека. В противен случай не бих могъл да дойда до олтара, а не исках да изпусна от очите си този човек. Казвам се Марк Питу и съм агент на тайната полиция. Владиката вдигна уплашено ръце.
— Наистина ли е разбойник този човек, когото полицията преследва?
— Да, той е опасен разбойник. Решихме да го арестуваме, тъй като намерихме доказателства, че той е един от най-изкусните световни фалшификатори, който от дълго време пълни Париж с фалшиви пари. Тази заран претърсихме стаята, която е наел у някоя си госпожа Легуве. Там се е представил за руски професор и там е фалшифицирал банкнотите. В заключения шкаф намерихме куфар, в който имаше мъртвец.
— Мъртвец ли! — извика владиката. — Смили се Боже над грешната му душа.
— Изглежда, че е бил някой приятел на фалшификатора, когото е убил през последните двадесет и четири часа.
Питу се поклони пред владиката и после се обърна към пленника си:
— Мирович — попита той, — желаете ли да ми кажете нещо?
— Да — отвърна Мирович.
— Тогава говорете! Едно признание ще смекчи наказанието ви.
Лекарят подкрепи Мирович и той стана.
— Моята дъщеря е невинна — изохка старецът. — Тя никога не е знаела нищо за моите работи. Съжалете ме, дайте ми отрова, искам да умра.
Вместо да отговори, Питу повика мъжете, които бяха до вратата на църквата. Те бяха преоблечени полицаи, които изнесоха Мирович от божия храм.
Болничната кола на парижката полиция ги чакаше пред църквата. Мъжете подпряха Мирович на една възглавница и Питу седна до него. Колата потегли към болницата на затвора. Григорий Мирович или княз Михаил Панин се загуби във входа на тъмната сграда.
Посетителите напуснаха църквата.
Младоженецът се отправи разгневен към дома си.
Невестата и нейната приятелка стояха в малка стаичка в латинския квартал.