Бащата на младоженката лежеше тежко болен в тъмничната болница, арестуван като фалшификатор и убиец.
Свещениците на „Нотр Дам“ коленичиха и се замолиха за опетнената църква.
Така завърши сватбата на Павловна.
28.
Разсъмваше се. Гъста, непрогледна мъгла се спускаше над крепостта Брест. От океана се носеха сиви вълма. Мъглата обгръщаше параходите, които се поклащаха от развълнуваната вода.
Разкошен параход се готвеше за отплаване. На мачтата му се развяваше френското знаме, а на палубата му имаше двадесет оръдия. Всички моряци работеха: едни лъскаха медните украшения, други миеха палубите и мостика, трети носеха въглища и запаси от храна и ги складираха в трюмовите помещения на парахода.
Макар и правителствен параход, „Ла глоар“ бе истински военен кораб. Той служеше само за превозване на заточеници в колониите и за поддържане на съобщенията между тях и Франция.
Капитанът на „Ла глоар“ се казваше Нортон. Макар и англичанин по народност, служеше вече дълго във френския флот и бързо напредваше в службата. Смел, енергичен и учен мъж, той отдавна би заемал едно от най-важните места във флота, ако не се отнасяше жестоко към моряците. Срещу него имаше множество оплаквания. Гневът и строгостта му нямаха мярка, нито граница, поради което правителството възложи на този иначе способен офицер служба, където безмерната му строгост беше нужна.
Нортон сякаш бе призван за службата на „Лаглоар“, който превозваше в колониите измета на френското общество: убийци, разбойници, крадци, фалшификатори и всевъзможна друга паплач.
Капитанът беше неограничен господар на своя параход. Той имаше право да бие и измъчва нещастните заточеници, които не можеха да се оплачат на висшето началство — те трябваше да търпят и да мълчат. Най-свиреп беше Нортон, когато се напие. Поради това „Ла глоар“ бе познат на моряците като страшилище. Зла участ сполиташе оня, когото назначаваха на този параход. Това бе за него най-голямото наказание.
Моряците наричаха „Ла глоар“ „плаващия ад“ и когато чуеха името му, започваха да се кръстят. Безнадеждните биваха изпращани на борда му, защото се знаеше, че само капитан Нортон със своя камшик може да ги вразуми.
В лицето на първия помощник Телие, Нортон имаше едно послушно и вярно оръдие — което не успееше да стори капитанът, поемаше го Телие. Клетите моряци страдаха и от двамата.
Нортон и Телие живееха на „Ла глоар“ охолно и весело. Неограничени господари на парахода, те правеха на него всичко, което пожелаеха. Подчинените им знаеха пословицата „Бог високо — цар далеко“, затова си мълчаха и страдаха.
Същото това утро двама души стояха близо до една сграда в пристанището и си говореха. Единият беше пълен мъж, а другият петнадесетгодишно момче.
Пълният мъж бе изискано облечен. Той имаше дълга наметка, високи ботуши и кожени ръкавици, а момчето беше само в едно леко палто и зъзнеше от студ. В дясната си ръка носеше малко, вехто куфарче, а с лявата бършеше течащите по бледото му лице сълзи.
Пълният беше парижкият обущар Гилето — преселник италианец, който се занимаваше с всичко друго, но не и с обущарство. Дошъл преди десет години в Париж, той се ожени за една твърде богата вдовица. Момчето, което се казваше Алфонсо, му бе завареник.
— Не плачи, Алфонсо — обърна се важно Гилето към момчето. — Ти трябва да си доволен, че ще станеш самостоятелен човек. Няма вече да стоиш при майка си. Да, Алфонсо, ти вече си петнадесетгодишен и трябва да се захванеш за работа. Майка ти и аз искаме да те направим моряк. Затова те доведох в Брест и те препоръчах на господин Телие, първия помощник на парахода „Ла глоар“. Той след като те видя вчера, ми обеща, че ще те вземе на рейс.
— Татко, аз не искам да стана моряк — изплака Алфонсо. — Нито имам желание, нито имам способности за това. Вие знаете добре, татко, че искам да стана художник, да рисувам хубавия божи свят.
— Празни думи — пресече го Гилето. — Това са глупости, казвам ти, големи глупости. Та ти не си талантлив. Можеш да бъдеш бояджия, но не и художник. Пък откъде да взема пари, за да те издържам, докато почнеш да печелиш…
— Но нали имам наследство, тате?
Гилето прехапа устни и потри лице с кожените си ръкавици, като негър, който иска да се умие, за да стане бял.
— Наследство ли? — кресна той. — Не прахосах ли сума пари за възпитанието ти. Наистина покойният ти баща остави няколко хиляди. Те се намират в добри ръце, у мен са, но ти не ще получиш нищо от тях, докато не станеш пълнолетен. А сега нямам време за бавене. Иди на парахода, за да се явиш на господин Телие. Сбогом, пък не ни забравяй!