— Поздравете мама, брат ми и сестричката — плачеше момчето, — кажете им…
Порой от сълзи бликнаха от очите му и задушиха гласа му. Гилето стисна небрежно ръката на заварения си син и си отиде.
Алфонсо остана сам. Той се довлече до един голям камък край зданието, сложи куфарчето до краката си, закри с кърпа лицето си и горко заплака.
Днес момчето погреба мечтата на живота си — надеждата, че ще стане живописец.
В същия миг, когато важният Гилето остави завареника си на произвола на съдбата, вратата на крепостта се отвори и през нея започна да се ниже печално шествие. Начело вървеше с извадена сабя офицер, зад него вървяха шестима войници с щикове на пушките си, а подир тях — четирима пленници. Те бяха облечени в затворнически облекла. Ръцете на всеки от тях бяха вързани на гърба. Строго им бе забранено да разговарят. Всеки един от затворниците представляваше тъжна картина.
Първият беше едър младеж, с горда походка, а движенията му показваха, че не е случаен човек. Той имаше тъжно сключени вежди, а очите му изразяваха негодувание и дълбока печал.
След него куцаше старец. И той беше в окови, ала те бяха тъй поставени, че можеше да използва патерица. По широкото му лице и дългата му бяла брада можеше да се познае граф Мирович. С мъка куцайки след момъка, той стенеше от болки, а от безразличното изражение на лицето му личеше, че го е обхванало едно безкрайно равнодушие към съдбата.
Завит в затворническия си шинел, третият заточеник стъпваше решително и гордо след немощния старец. Косите и остриганата му брада бяха вече съвсем побелели, ала от лицето и енергичните му движения се виждаше, че е едва тридесетгодишен. Той смело гледаше пред себе си и се усмихваше, сякаш искаше да каже, че е въвлечен в обикновена трагикомедия, която рано или късно ще свърши с позор и срам за главните действащи лица.
Лицето на четвъртия затворник беше превързано с една широка кърпа, която скриваше по-голямата му част. Яката на шинела му бе вдигната. Неговата походка бе горда и самоуверена. Този затворник вървеше като император. Обноските му бяха аристократични, сякаш очакваше, че офицерите, войниците и другарите му ще паднат пред него на колене и ще го провъзгласят за свой господар.
Накрая на това странно шествие вървяха шестима други войници със заредени пушки.
Околността беше почти пуста. Имаше само няколко работници, които гледаха затворниците. Те бяха доведени до малкото здание, където стоеше клетият Алфонсо.
Заточениците бяха затворени в дълго тясно помещение. Офицерът им заповяда да отидат в единия ъгъл и да мълчат. Двама войници останаха на пост пред вратата на зданието, където след половин час спря лодка, управлявана от един моряк от парахода „Ла глоар“, в която бяха капитан Нортон и неговият първи помощник Телие.
Щом лодката спря на кея, капитанът и помощникът слязоха от нея и се отправиха към малкото здание, където се намираха заточениците. Капитан Нортон поздрави подпоручика и погледна към ъгъла, където се бяха скупчили окованите.
— Само четирима нехранимайковци ли докарахте? — попита Нортон подпоручика. — По дяволите! Правителството от ден на ден става все по-разточително — за четирима нехранимайковци да плаща пътуването на „Ла глоар“ през океана! Чудно ми е как не е наело за всеки от тия подлеци по един специален пътнически параход с музика, за да не бъдат лишени от удобства при пътуването…
— Вярвам, че правителството нарочно е дало такова нареждане за отвеждането на тези четирима важни затворници в Каена — каза подпоручикът на капитана.
— Все ми е едно дали са важни или не. За мене те са нехранимайковци и толкова! Най-добре ще е да се удавят в морето, за да се отърве обществото от такава безполезна мърша. Заклех се, че това е последното ми пътуване и ако адмиралтейството не ме назначи на друг параход, ще напусна службата и ще диря работа в Русия или Англия. Господин подпоручик, имате ли списъка на престъпниците?
— Ето го, господин капитан.
Офицерът подаде на Нортон един сгънат лист, на който се виждаше печатът на републиката. Нортон го отвори, отиде към средата на помещението и каза:
— Ще видя не липсва ли някое от тия псета. Като чуе името си, всеки да застане пред мене!
После като сложи златното пенсне на патладжановия си нос, с хриплив глас извика:
— Барон Емил фон Пикардин.
Най-младият от заточениците се отправи към капитана.
— Аз съм барон фон Пикардин — и гордо повдигна глава.
— Кучи сине, ти трябва да отговориш само „тук“. На мястото, където ще бъдеш закаран, твоето баронство не струва колкото калта по улицата.