— Херманса — извика той, — Херманса, наистина ли си ти?
Той се втурна към облечената в черно жена, разтвори ръце и в следния миг се намери в обятията на любимата си. Дълго стояха прегърнати без да продумат. Най-после Херманса каза с ридание в гласа:
— Алфред, разрешиха ми да се простя с тебе, ала аз не мога да го понеса; мисълта, че трябва да се разделим за мен е равна на смърт.
— О, любима моя съпруго — отвърна Драйфус гледайки тъмнорусата й коса, — желаеш ли да бъдеш по-слаба от мене? Не мога да допусна, Херманса, че това е последното ми виждане с теб. Моята невинност трябва да излезе наяве и тогава пак ще бъдем заедно. До гърдите си пазя розите и теменугите, които ми изпрати в затвора. Цветята са изсъхнали вече, но любовта ми към теб ще остане завинаги свежа.
— Алфред — каза отчаяно Херманса, — няма ли начин да остана при тебе?
— Няма — простена Драйфус. — Даже и да беше възможно, как бих могъл да гледам как страдаш около мен и гаснеш от смъртоносния климат в Каена? Не, сам ще понеса ужасната си съдба.
— Но аз искам да я разделя с тебе. И най-ужасният живот, когато съм при тебе, ще ми се вижда приятен в сравнение със страшните мъки, които ще понеса, когато съм завинаги разделена от тебе.
— Завинаги разделена ли? — извика Драйфус гръмко и обхвана с лявата си ръка своята предана жена, а дясната вдигна към небето. — Ти казваш, Херманса, вечно разделени. Вярно ли е това? Само Бог знае. Имай надежда, клети заточенико, не се отчайвай, ти жертва на хорска злоба и завист. Погледни към звездите, как те чезнат, но пак светят, как силно блестят и показват на хората пътя през мрака. Така изчезва звездата на твоето щастие, ала само за кратко време. Тя ще разсее тъмните облаци и пак ще блести над тебе. О, Херманса, любима Херманса, ние пак ще се видим.
— О, велики Боже, чуй молитвата му — стенеше злочестата жена. — Ти не ще пожелаеш да загине невинността и да тържествуват тъмните сили на ада. Всяко пясъчно зрънце, всяко цветенце, което си сътворил, има право на съществуване. Може ли тогава да желаеш човекът, сътворен по твое подобие, да остане онеправдан?
Тя падна на колене, Драйфус коленичи до нея и сключиха ръце за гореща молитва.
Херманса млъкна, безкрайна мъка свиваше сърцето й. Клетата закри лице с ръце и печално оброни глава на гърдите на нещастния си съпруг. После Драйфус вдигна съпругата си, с безкрайна любов отстрани ръце от лицето й, тъжно я погледна в очите и продължи с чист глас своята молитва.
— Да, моя вярна и любима Херманса, праведните ще се съберат около нас, когато всевишният ни направи благодеяние — каза Драйфус и вдигна Херманса от пода. — Те ще се съберат и ще открият моята невинност. Бог ще чуе нашите молитви. Той ще чуе нашия глас. Бог е справедлив. Бог е истина, правда и любов. Сега се чувствам силен и ще понеса жестоката си участ. И да ме мъчат, не ще могат да убият душата ми. А в моята душа живее съзнанието за невинност.
После добави:
— Слушай, Херманса, моя завет: възпитай Андре да стане добър човек, честен гражданин и верен син на отечеството си. Да обича Франция, въпреки че е прегрешила към баща му. Живей в Париж, защото там ще бъдеш под закрилата на моя брат. Занеси му последния ми поздрав и му кажи, че никога няма да забравя добрините, които е сторил за мен. Аз съм сигурен, че той ще управлява честно и вярно имота ми, който принадлежи сега на теб и на детето, ако правителството не го конфискува.
— Твоят имот, Алфред, ще употребим за твоето спасение. Ще пожертвам и последната пара, за да спася живота и честта ти. Ще се лиша от всичко само да пестя, а ако има нужда и ще работя.
Драйфус искаше да й противоречи, но тя затвори устата му с горещи целувки.
Времето беше изтекло. На вратата се похлопа.
— Времето изтече — извика Нортон с груб глас. — Свършвайте вече!
Драйфус притисна още веднъж до гърдите любимата си жена.
— Прощавай — извика той с разтреперан глас. — Нека Бог запази тебе и детето ни! Нека бъде милостив към нас!
Той се освободи от прегръдките й и чак сега почувства колко е беден и нещастен.
Херманса се облегна на стената на килията, покри лицето си и заплака горчиво.
29.
Скоро откараха четиримата затворници при капитана. Той и помощникът му бяха принудени да върнат патериците на Мирович, тъй като се увериха, че не би могъл да се движи без тях.
Нортон и Телие бяха въоръжени с големи моряшки револвери. Капитанът каза на пленниците, че ако някой се опита да избяга, ще го застреля като куче.
След четвърт час затворниците бяха на борда на парахода, наричан „плаващия ад“. Когато дойдоха на „Ла глоар“, нещастниците вече бяха изгубили родината си.