— Колко тъмно е тук — изръмжа Мъртвешката глава сърдито. — По-рано виждах и в тъмнината, сега нищо не виждам. Навярно тук няма никакъв прозорец.
— Той е сляп — каза Помпадура радостна, — никога вече не ще може да види човек, обезвредихме го.
Мъртвешката глава се ослуша.
— Кой приказва там? — извика той. — Не е ли това моята жена?
— Не виждаш ли, аз съм.
— Не мога да те видя в тази тъмница. Тук е тъмно като в рог.
— Лъжеш се, светят два фенера.
— Не е истина — извика Мъртвешката глава. — Тук е тъмно.
— Винаги ще е тъмно около тебе!.— каза Помпадура засмяна. — Ти никога вече няма да видиш слънцето, нито звездите, защото си сляп.
Силен вик се изтръгна от гърдите му, после се изсмя като луд.
— Ха, ха, ти се подиграваш с мен, Помпадура, това е само комедия, която ти ми разиграваш. Аз не съм сляп, аз виждам по-добре, отколкото ти. Мога да отварям очите си, ето те са на местата си, но…
Нещастникът замълча, изведнъж извика с болезнен глас.
— Много ме болят очите! Какво сте направили с мене, защо не виждам нищо, никакъв лъч, дали съм сляп. Искам да изляза, искам да съм свободен, ще се нахвърля върху ви и ще ви разкъсам със зъбите си. Не, нищо не ще ви направя, само се смилете над мене, кажете ми, че всичко е шега и че тук е съвсем тъмно, нали, не съм сляп, и утре, когато се съмне, пак ще виждам, както вие…
Мъртвешката глава се развика като луд, но когато дойде до върха на лудостта си, той се завъртя няколко пъти и падна на пода, като ударен от гръм.
Равелак се възползва от припадъка на слепия, влезе в кафеза, завърза добре ръцете и краката му и запуши с кърпа устата му. Тримата се заловиха да изнесат на двора обезвредения разбойник. Това не беше никак, лесна работа, но най-после успяха и го сложиха в колата.
Равелак се качи, взе камшика и хвана юздите на коня.
— Закарай го далеч от Париж, за да не може да се върне — нареди старата Казота.
— Не се безпокойте, знам какво трябва да направя. И аз не желая вече да се срещна с него. Въпреки че е сляп, той пак е силен като лъв — ако ме хване… Червенокосият повика Помпадура.
— Красива Помпадура — прошепна й той на ухото, — часът сега е осем. Към полунощ ще се върна, вратата ти ще бъде ли отворена?
— Да — отвърна Помпадура, — влез направо в спалнята ми. Не се сърди само, че не ще те чакам, ще си легна по-рано.
Очите на червенокосия светнаха.
— Сбогом — каза той, — трябва да бързам, защото е много студено.
Равелак шибна коня, колата тръгна и скоро изчезна в тъмнината.
— Свободна съм вече — извика Помпадура, като прегърна майка си, — свободна съм и ще мога да принадлежа на човека, когото обичам.
— Само да не си се измамила в черния майор — процеди старата Казота. — Виждам, влюбила си се много в него и той те харесва, но се пази от него; мъжете са лукави и изменници. Не докарвай работата дотам, че да те изпъди. Аз ти мисля само доброто!
— Не приказвай така — прошепна Помпадура. — Това ще бъде неговата и моята смърт.
Хубавата жена се разплака, като си помисли, че мъжът когото обича, можеше някога да я изгони.
— Не плачи — утешаваше я Казота, — кажи ми, какво ще правиш сега с червенокосия изверг? Той ще дойде и ще иска наградата си.
— Ще я получи — отвърна Помпадура. — Изпрати ли писмото де Естерхази, което днес след обяд ти дадох?
— Да, майорът получи писмото.
— Тогава добрият Равелак не ще се отърве с празни ръце, той ще отиде в брачното легло, където го очаква ножът на гилотината!
Казота и Помпадура се върнаха радостни вкъщи.
Старата приготви вечеря и седна с дъщеря си да се хранят. Отвориха и бутилка шампанско. Двете жени се веселиха сякаш бяха извършили благородно дело.
31.
Равелак караше колата по най-тъмните улици през зимната нощ. Не бе в завидното положение, както бяха двете жени, които седяха в топлата стая и безгрижно пиеха.
Времето бе много студено, снегът валеше и покриваше убиеца с бяла мантия.
Пътят от Париж за Версай беше лош и добре разтърси пътуващите в колата. Равелак предпазливо тръгна не по шосето, а по странични пътища, които водех за Версай. Той знаеше, че конните стражари често спират колите, за да ги претърсват, понеже парижките разбойници изпращаха нощно време откраднатите вещи в околните села, за временно укриване.
След два часа път, стражар на кон застана пред колата и заповяда на Равелак да спре.
— Къде отивате? — запита той.
— За Белмари, господине — отвърна Равелак, уплашен от стражата.
— Какво има в колата?
— Ах, господине — въздъхна червенокосият разбойник, — карам тъжен товар. Преди няколко дни в Париж умря моят дядо от страшна болест — опадаха му ушите и носа и понеже последното му желание беше да го погребем в гробищата на родното му село, затова го взех от болницата, за да го закарам в Белмари.