Беднотията и грижите ги нападнаха много по-рано, отколкото очакваха.
Павловна и Ева се бяха оттеглили в усамотената стаичка, за да се отърват от преследването на Естерхази и да издирят къде се намира Емил фон Пикардин, за да му помогнат и да го избавят.
Но това тяхно благородно желание не се сбъдна. Душевните и телесни мъки, на които Павловна бе изложена в последно време, й се отразиха зле. Момичето стана бледо и много слабо. Ева много се страхуваше за нещастната си приятелка и повика лекар.
Докторът поклати глава, предписа й няколко лекарства и препоръча добра храна за болната. На другия ден дойде пак и все така редовно посещаваше болната три седмици наред.
Павловна оздравя, обаче визитите на лекаря погълнаха всичките спестени пари на Ева. Тя си търсеше работа, обикаляше от магазин на магазин, но никъде не се нуждаеха от нея.
Двете момичета имаха още едно ценно нещо, от продажбата, на което можеха да си осигурят живота за няколко години. Това бе брилянтената брошка, която черният майор беше подарил на Павловна.
Младата княгиня отдавна искаше да я продаде, но Ева не й разрешаваше.
— Не ти позволявам — каза тя, — да се разделиш с тази брошка. Знам, че ти е скъпа, въпреки че е подарък от черния майор. Мисля, че онова мистериозно писмо, което намери в тайника на брошката, е причината да я обикнеш толкова. Един тайнствен глас ми шепне да не я изпущаш от ръцете си.
— Да, но след два дни трябва да си платим наема, а средствата ни за преживяване свършват. Нямаме вече и въглища, а пак започна да става студено. Какво да правим, за да се избавим от сиромашията? Ева въздъхна.
— Трябва да се снабдим с пари, но как?
Някой похлопа на вратата. Ева отвори и млад мъж влезе в стаята. Той приличаше на художник. Красивото-му високо чело беше заобиколено от руси къдри, беше облечен в кафяви дрехи от кадифе. По нежните му, още детски черти лесно можеше да се познае Алфонсо Гилето, същия младеж, вместо когото Херманса беше отплавала като стажант моряк на парахода „Ла глоар“, същия, когото жената на капитан Драйфус бе щедро възнаградила и който продължаваше образованието си.
Алфонсо случайно си нае квартира на улица „Брисе“ № 33 и стана съсед на двете момичета. Въпреки че не бе много близък с Павловна и Ева, те му позволяваха да ги посещава и да разговаря с тях.
— Прощавайте, госпожици, ако ви безпокоя — извини се Алфонсо, като се приближи до двете момичета. — Можете ли да ми развалите този наполеон! Нужни са ми дребни пари.
Двете момичета се погледнаха учудени, после Ева се усмихна и каза:
— И на нас ни трябват пари. Вие ни мислите за по-богати отколкото сме.
Алфонсо се сконфузи.
— Ако сте в нужда — смути се той, — позволете като приятел…
Павловна го прекъсна.
— Моята приятелка Ева само се шегува — погледна я косо тя, — нямаме нужда от помощ.
— Простете тогава — отвърна младият мъж, — отивам си.
Той се поклони и тръгна към вратата, но се върна.
— Госпожице Павловна — помоли той с нежен глас,— госпожице, изпълнете молбата на един беден художник. Не желаете ли да позирате няколко часа в ателието ми?
Павловна се изчерви.
— Господин Гилето — погледна го тя, — нима не можете да намерите в Париж по-хубав модел от мен? После) възможно е скоро да започна работа и тогава по цял ден ще отсъствам. Сам виждате, че…
— Понеже отблъсквате молбата ми — въздъхна младежът, — принуден съм да сторя това, което досега съм правил — да открадна чертите на лицето ви.
— Направил сте го?
— Елате, ако желаете, с мен и ще се уверите, че кражбата ми е доста сполучлива.
Павловна повика Ева и двете отидоха с младия художник в стаята му, която беше наредена като малко ателие. Близо до прозореца се намираше стойка, на която имаше портрет, покрит с черно платно.
— Сега ще видите — каза Алфонсо, — аз го нарекох „Народна песен“!
Младежът откри портрета.
Въпреки че лицето не беше изработено с изкуството на знаменит художник, личеше си неоспоримият талант на младия живописец.
Картината представляваше руска степ. Голям пън, обрасъл с мъх, се намираше в средата. На него бе седнало красиво момиче. Чертите на лицето й приличаха на Павловна. Беше облечена като руска селянка. Лицето й бе миловидно, устремила бе поглед далеч, а устните й бяха отворени, сякаш че пееше.
Художникът усети какво впечатление направи картината на двете момичета. Той ги попита:
— Доволни ли сте, харесва ли ви?
Павловна не отговори. Тя стоеше замръзнала на мястото си, лицето й се изчерви, сълзи закапаха от очите й. Спомни си за онази минута, когато беше в обятията на Емил фон Пикардин и когато той й говореше за горещата си любов в музикалната стая на бащиния й палат. Момичето отвори уста и запя онзи куплет, с който беше отговорила на Емил, когато я запита — обичаш ли ме?