Когато последният тон излезе като дъх от устата на момичето, тя се олюля и падна разплакана в прегръдките на Ева.
Алфонсо Гилето разбра какво впечатление направи картината на Павловна, но не я запита защо се бе развълнувала, само закри портрета с платното.
— Вие сте талантлив художник — усмихна му се смутено Ева. — Скръбта на приятелката ми доказва това. Вярвам, че Павловна ще се отзове на молбата ви и ще посети ателието тези дни, за да довършите картината. Сега прощавайте!
Тя заведе разстроената си приятелка в стаята им, като й говореше гальовно и успя донякъде да я успокои.
— Ще гледам да намеря работа — рече Ева. — Часът е два. Ще се върна преди да се стъмни, ти поспи малко.
Момичето целуна младата рускиня, облече палтото си и излезе.
Беше минал едва четвърт час, когато Павловна отвори чекмеджето на масата и извади брилянтената брошка. Погледна замислено украшението.
— Ще ми дадат непременно няколко хиляди, ако я заложа. Тези брилянти трябва да са много скъпи. Ще можем да преживеем няколко години.
Тя отвори брошката и извади от нея писъмцето, което съдържаше кратките бележки на Михаил Панин и на Катерина фон Острау.
Момичето скри записката в пазвата си. После зави добре брошката и я пъхна в джоба. Облече палтото си и сложи траурна черна шапка. Излезе на улицата.
Свежият въздух й подейства успокоително. Вървеше бързо по улиците на Латинския квартал. Чак след половин час тя си спомни за целта на излизането си — да заложи брошката.
Момичето не знаеше, че в Париж има само една къща, която заема пари с малка лихва срещу залози — „Връх на милостта“. Ако го знаеше, нямаше да изпита толкова неприятности през живота си.
Като скита дълго време, рускинята спря една дебела жена, която продаваше хляб и наденички и я поздрави вежливо.
— Извинете, госпожо — обърна се към нея Павловна, — бихте ли била тъй добра, да ми кажете къде мога да взема пари в заем срещу залог.
Жената изгледа момичето и каза:
— Не познавате ли града?
— Не, госпожо, но…
— Разбирам, не е имало досега дупка на чорапа ви, както се казва, ала и то трябва да се случи веднъж — или в любовта или в залагането.
Павловна почервеня като божур.
— Още трябва да е невинна — измърмори жената на себе си толкова тихо, че момичето не можа да я чуе.
После я упъти.
— Благодаря ви, госпожо — каза Павловна, — бъдете така добра да ми кажете откъде да мина, за да отида на улица „Мадон“.
Жената й обясни, но я хвана за дрехата.
— Искам нещо да ви кажа, дете мое — доверително й зашепна тя. — Защо трябва да залагате, да заемате пари, от което човек още повече затъва. Вие имате нещо, срещу което можете лесно да печелите. Тези, които дават пари за това нещо, са млади евреи, красиви хора, с които може отлично да се прекара времето.
Засрамена, Павловна се отдръпна.
— Какви работи говорите — възмути се тя. После продължи пътя си. Скоро стигна до магазина на Соломон Дулсети и влезе в него.
Евреинът беше в кантората си и разговаряше с млад, изящно облечен господин. В разговора им най-често се ползваха думите: полици, пари, лихви, изплащане навреме и други такива.
Когато девойката отвори вратата, Дулсети излезе от кантората си, а след него тръгна и младият човек. И двамата учудено изгледаха прелестната девойка, която стоеше срамежливо пред тях.
Евреинът отиде до тезгяха и попита дошлата какво желае.
— Желая да заложа нещо. Ще бъдете ли така добър да ми дадете заем срещу това?
Павловна не можа да се доизкаже. Развълнува се.
— Госпожице, дайте да видя предмета.
— Това е една брилянтена брошка — отвърна Павловна, като я извади от джоба си и после добави: — Бъдете уверен, господине, че ако не ми се налага, не бих се лишила от тази брошка.
Младият човек стоеше в един ъгъл на заложния магазин и въртеше брилянтен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка. Виждаше се, че той не обръща внимание на това, което си говореха Павловна и лихварят. В това време Дулсети разгъна хартията, в която беше увита брошката, и запали лампа, за да види по-добре предмета.
Но едва зърнал я, той трепна, сякаш светлините на брилянтите излизаха от очите на отровна змия. Ръката, с която държеше брошката, трепереше като лист. Старецът хвърли изпитателен поглед към лицето на Павловна и после пак започна да разглежда брошката, за да не се забележи силното вълнение, което го бе обхванало.