— Моля не ме осъждайте, че не ви се притекох на помощ — каза той. — Разбрах, че нищо не мога да направя, затова се въздържах, ала ще ви помогна по друг начин. Вие няма да гладувате и жадувате — имайте вяра в мен!
— Благодаря ви, господин барон — отвърна капитан Драйфус. — Зная, че сте честен човек и мой приятел.
Баронът поклати глава, защото не смееше да говори в този миг мина Телие и мрачно го изгледа.
— Махай се оттук, хлапако! — викна той ядно на Пикардин. — Желаеш ли да вържем и теб като оня подлец?
„Ла глоар“ имаше две мачти, макар че бе обикновен параход. Те бяха поставени, за да заместят машината в случай на повреда.
Драйфус остана сам. Сведе глава на гърдите си в мисъл за близките. Клетият, не подозираше колко близо до него беше най-любимото му същество. Той не можеше да допусне, че съпругата му се намира на парахода. Херманса не бе успяла да му открие присъствието си.
Заточениците биваха отвеждани само вечер на палубата и оставаха там до седем часа. В това време Херманса трябваше да почисти каютите на капитана и на първия помощник и нямаше възможност да говори със съпруга си, без някой да я види. Нещастната беше принудена да се примири със съдбата си. Тя чакаше така ден след ден часа, когато ще има възможност да остане насаме с Алфред и да го утеши в нещастието му. Радваше се много, че се намира близо до любимия си съпруг и че може да му се притече на помощ в случай на опасност, както стана днес.
Изведнъж Драйфус се пробуди от дълбокия унес. Треперещи устни се допряха до вързаните му ръце и ги намокриха с горещи сълзи.
Вързаният видя до себе си злочестия старец.
— Благодаря ти, добри и справедливи човече — каза тихо Мирович. — Ти се застъпи и изложи живота си на опасност заради нещастния сакат човек. Бог ще те благослови за това. Аз ще се моля за тебе.
Старецът го изгледа с просълзени очи, облегна се на патериците, които му бяха върнали, и отмина.
Отиде си тъкмо навреме. На палубата екна свирката на Телие. Това беше знак, че затворниците трябва да се върната в тъмницата си.
Здрач забули морето. Нощта беше чудесна, вълшебна, такава каквато бива само в южните страни. Небето, обсипано с милиарди звезди, и бледата луна се спуснаха ниско до водата и човек неволно си мислеше, че може да ги докосне с ръка.
Настъпи полунощ. На палубата беше тихо и спокойно. Само вахтените и вързаният около мачтата бяха будни. Зад надстройката стоеше старият Менард и дъвчеше тютюн; той се бе облегнал и съзерцаваше тъжно блестящото море.
— Зверствата на капитана са стигнали върха си. Не може така да продължава — измърмори старият боцман и изплю тютюна във водата. — Бил съм винаги честен и съвестен моряк и безропотно съм се подчинявал на началството си. Да беше дошъл някой преди това и да ми каже нещо за бунт, ей богу, щях най-безжалостно да го пребия. Ала на този параход моите възгледи съвсем се измениха. Преди да съм.моряк, съм християнин и не мога да гледам тези жестокости. На „плаващия ад“ всичко трябва да се промени.
Коравият пестник на Менард силно удари върху планцера, сякаш с това искаше да запечата казаните думи.
Същите мисли вълнуваха и капитан Драйфус, макар че не можеше да помръдне краката и ръцете си. Безжалостният Нортон и неговият коварен помощник бяха оковали тялото на затворника, ала мислите му не можеха да оковат. Клетникът мислеше за свободата.
Смелостта и волята могат да направят чудеса, още повече, когато човек е отчаян и невинно измъчван. Драйфус също направи смел план. Погледът му жадно се спря на малките лодки, намиращи се на Двата борда на „Ла глоар“. Ако можеше да има една от тях, ако незабелязано я спуснеше във водата и влезеше в нея, тогава той би могъл да стигне до някой остров и да се спаси.
Той, нещастният, ни най-малко не се съмняваше, че това начинание е съпроводено с големи опасности, много тегла и даже смърт, обаче предпочиташе хиляди пъти да загине, отколкото да понася този ужасен живот, срама и унижението, които го чакаха в Каена.
Щом си помисли кой би могъл да му помогне в това опасно дело, той, без да ще, си спомни за барона. Да, Емил фон Пикардин беше човекът, който му бе нужен. Слаба бе надеждата, изпълваща душата му, ала това все пак беше надежда, която го ободряваше и утешаваше.
— О, всемогъщи и милостиви Боже — простена той, — изпълни това ми желание, дай ми сила и смелост да извърша това трудно дело и ме пази от опасности. Всесилни Боже, изпрати ми знак, че не ще ме оставиш в опасност.
— Алфред, мой любими! — прошепна един глас до него.
Драйфус се стресна. Побледня и се разтрепера.
— О, Боже — възкликна той, — не мога да се избавя от ужасната си съдба, аз подлудявам. Това са първите признаци на лудостта. Защо ме наказваш така жестоко, о, Боже. Струва ми се, че чух гласа на едно същество, което не може да се намира тук, на парахода сред Атлантическия океан. Това не беше ли любимият глас на вярната ми жена?