— Дявол го взел прошепна старият моряк, — ами че вие сте най-лекомислените хора на цялото земно кълбо. Вие правите планове, които може да скрои само най-силната любов и най-ужасният дявол и на това отгоре говорите толкова високо, сякаш нарочно, за да разбу-дите пияния капитан.
Херманса хвана ръцете на стария моряк и ласкаво му рече:
— Дядо Менард, не ни издавай на капитана. Ти каза, че обичаш ученика си Алфонсо. Ти му разказваше нощем безброй морски истории. Не му ли даде обещание, че ще му бъдеш учител и защитник?
— Ама че хубав юнга! — избъбра старецът и със съжаление изгледа бледата трепереща жена. — Ти, Алфонсо, си такъв, че по-добре биха ти стояли рокли и корсет, отколкото панталоните и златната котва на блузата. Но аз пак те обичам, при все, че си Евина дъщеря. Ако те лъжа, да ме погълне най-огромната акула, както блажения Йов, и ако не се разсърдеше твоят мъж, бих те целунал, както свекърва целува снаха си.
— Ето ти целувка, дядо Менард — прекъсна го Херманса и допря свежите си червени устни до косматата буза на стария моряк.
И Драйфус също му подаде ръката си.
— Господин Менард, не се колебайте да стиснете тази ръка — изрече той, — тя не принадлежи на предател, а на невинно осъден мъж!
Старият моряк хвана ръката на Драйфус и я стисна сърдечно.
— Ти не си подлец, капитан Драйфус — каза открито той. — Подлеци са тия, които те осъдиха. Всичко ми е известно. Ако Бог ни помогне, ти не ще останеш на този проклет параход. Ще бъдеш освободен, капитан Драйфус, свободен, като птичка във въздуха.
— Какво говориш, дядо Менард? — извика Херманса радостна.
Старият моряк запуши устата й с голямата си ръка.
— Не говори толкова високо, защото ще ни чуят. Не трябва да се боите от мене. Аз съм ваш приятел и вие можете да разчитате на стария Менард. Тази лодка, ей там ще ни избави от плаващия ад!
— Достатъчно за днес, елате капитан Драйфус, трябва да ви вържа пак за мачтата. Жал ми е, но ще го сторя.
— Въжетата не ми причиняват болка — отвърна Драйфус с весело лице, — тъй като знам, че любимата ми жена и един верен и смел приятел се намират близо до мен.
Херманса целуна горещо мъжа си и тръгна със стария Менард.
34.
Зазоряваше се. Красивите нощни светила — звездите и луната, бледнееха. Утринното слънце блесна с цялото си величие и обагри водите на морето в безброй цветове. Скоро обаче то пое своя ход по небосклона и започна да напича с всичка сила главата на капитан Драйфус.
Беше потънал в пот. От време на време подухваше хладен ветрец и освежаваше тялото на вързания нещастник. Измъчваше го жажда. Краката му не го държаха, кръвта в жилите му спираше. Той приличаше на разпнат мъченик.
Драйфус щеше да свърши от ужасните болки, ако Херманса и Менард не го отвързваха през нощта от мачтата и не го подкрепяха с храна и питие. Те бяха приготвили за нещастния легло на палубата, разтриваха вдървените му крайници, носеха му вино, храна и така поддържаха силите му.
Беше настъпила третата нощ, последната, която Драйфус трябваше да прекара вързан на мачтата. След полунощ Херманса привърза за последен път мъжа си за мачтата, а Менард се беше упътил към лодката, за да подготви бягството.
Драйфус, Менард и Херманса искаха след час да напуснат плаващия ад. Те предпочитаха да загинат във вълните на морето, отколкото да пъшкат под мъченията на жестокия Нортон.
— Всичко е готово — осведоми Менард, като се върна при Драйфус и Херманса. — Занесох достатъчно храна и прясна вода в лодката, надявам се, че ще имаме за повече от една седмица в океана, без да страдаме от глад или жажда. Погрижих се също за оръжие и за други необходими неща. Вярвам, че ще срещнем някой параход и няма да се лутаме дълго из морето.
— Може би ще стигнем до суша — каза Драйфус.
— И това е възможно — отвърна старият моряк. — Може би ще успеем да доплаваме до източното крайбрежие на Африка или до северното крайбрежие на Южна Америка.
— Няма ли наблизо острови? — запита Драйфус.
— Има — отвърна старият моряк, — обаче не бих желал да попадна на остров, където живеят канибали.
— Те не са по-лоши от цивилизованите французи. Трябва да имаме вяра в Бога и да не се отчайваме.
Току-що беше казал тези думи и Менард го хвана за рамото. Показа с ръка към трапа, който водеше към каютите. Три тъмни сенки се показаха на палубата.
Менард и Херманса бързо се скриха зад сандъка, който се намираше до главната мачта. От там те можеха да наблюдават всичко, без някой да ги види.
Сенките бяха капитан Нортон и неговият пръв помощник — Телие. Между тях вървеше висок мъж. Лицето му бе вързано с черна кърпа. Човекът не беше окован, но Нортон и Телие го водеха за ръце.