Брадвата се заби в главата на тиранина. Менард се упъти към борда, прехвърли се през леера и се спусна в лодката. Драйфус се наведе, за да вдигне сакатия Мирович в лодката, в която току-що бе скочил и барон фон Пикардин.
Но Телие се беше втурнал към него. Моряците Енох и Том също бяха слезли на палубата и се канеха да се хвърлят върху Драйфус.
— Алфред, Алфред — зачу се глас от лодката, — помисли за детето и за мен!
Гласът на Херманса стресна Драйфус. Той остави Мирович на произвола на съдбата.
Смелият мъж се качи на планцера и остана няколко мига там. Той видя как Менард отряза с кървавата брадва въжетата, които съединяваха парахода с лодката. Съпругата му беше се изправила и го очакваше с разтворени ръце.
— Спусни се бързо, Алфред — викаше с разтреперан глас. — О, Боже, пази мъжа ми! Той е изгубен, той не ще може да ни стигне!
Драйфус скочи от кораба. Вълните на океана го погълнаха и го повлякоха към дъното. Клетникът не беше успял да уцели лодката, отнесена за мигове далече от „Ла глоар“.
— Две хиляди ще получи този, който извади жив или мъртъв този човек — изрева Телие.
Том и Енох веднага се хвърлиха. Телие им метна няколко въжета, на които имаше привързани големи куки. Машината на парахода беше спряна. След малко нещастният Драйфус почувства, че го теглят към парахода.
— Херманса — викна той отчаяно, — Херманса, помогни ми, недей ме оставя.
Стори му се, че отдалеч достига слабият глас на неговата жена, макар че не бе възможно, защото лодката се намираше вече на няколко мили от парахода.
Драйфус изгуби съзнание. Чувствата му бяха притъпени. Той не разбра кога го изтеглиха на палубата. Съвзе се едва, когато Телие с ритници го вкара в надстройката.
След това помощникът се втурна към борда.
— Хей, Том, Енох — извика той гръмко. — Къде сте храбри юнаци? Хванете се за въжетата, за да ви изтегля. Заслужихте хиляда франка и докато стигнем до Каена, всеки ден ще получавате по три литра ром.
Ала нито наградата, нито любимият им ром успяха да накарат Том и Енох да се отзоват на думите на своя началник. Имаше съвсем основателна причина, за да не отговарят. Вълните ги бяха отнесли сред силно течение и те станаха плячка на разярения океан. Том и Енох се намираха на няколко мили от парахода и не чуваха виковете на лоцмана.
Тъмни облаци спуснаха непрогледен мрак над развълнувания океан. Силна гръмотевица изтрещя на изток.
Телие непрестанно зовеше своите моряци, но все безрезултатно. Всичко бе потънало в тъмнина. Само непрекъснатите мълнии отговаряха на виковете му.
— Моите верни юнаци са загинали — каза равнодушно Телие и се отдалечи от борда. — Не мога да им помогна. Нека почиват спокойно във водите на океана. Слушайте, момчета, и запомнете хубаво всяка моя дума.
Той се приближи към трупа на капитана, погледна го набързо и продължи:
— Капитан Нортон е мъртъв и никога не ще се съживи. Това е много хубаво. Подлецът Менард му е пукнал кратуната. Ще го погребем утре сутринта според морския обичай, като спуснем тялото му в океана. Бог да помилва грешната му душа. Амин. Моряци, сега аз съм ваш капитан. Вярвам, че ще бъдете доволни от мен. Не мислете, че съм одобрявал жестокостите на капитан Нортон — винаги съм бил против зверствата му, но трябваше да мълча, понеже ми беше началство. Трябва да простим всичко на капитана и да се надяваме на подобри времена. Момчета, от днес нататък, докато стигнем в Каена ще получавате всеки ден по два литра ром. Сега всички по местата си и всеки на работа! Морето е бурно и гръмотевицата от изток приближава. Машинист, дай пълна пара на машината!
— Ура! Да живее нашият нов капитан — се чуха няколко гласа.
Не всички моряци бяха доволни от новия си капитан, но нищо не казаха и всеки се хвана за работата си. Не след дълго затрещяха гръмотевици. Мълнии процепваха облаците. Глух гръм огласяше въздуха, а океанът силно се вълнуваше и ревеше. Бушуващата стихия се показа с цялата си страховитост и могъщество и даде да се види колко немощен е човек в сравнение с най-слабия дъх на Твореца.
Мощният параход „Ла глоар“ беше като сламка сред безкрайния океан и немощно цепеше вълните на развълнуваните му води. Като дойде в съзнание Драйфус видя отново старата си тъмница. Ръцете и краката му бяха оковани в тежки вериги. Около него бе коленичил старият Мирович и сълзи се стичаха по лицето му.
— О, благородни човече, заради мене ти се намираш на „плаващият ад“ — хълцаше клетият старец. — Сега щеше да бъдеш свободен, ако не бе се погрижил за моя окаян старчески живот.
— О, Боже, запази моята клета жена, която сега е в развълнувания океан. Тя е сама, без мен, без закрила сред океана, в една нищожна лодка.