Като каза тези думи, той стисна ръката на недъгавия старец и с тих глас рече:
— Нека бъде волята Божия. Бяхме толкова близко, съединени искрено! А сега пак сме разделени, разделени?
— Вечно разделени ли?
— Само Бог знае.
После клетникът сложи глава на гърдите на стареца и се замисли.
Мирович покри ръцете му с целувки. Чувстваше в себе си вина за случилото се.
Пълно отчаяние цареше в малката лодка, тласкана от мощните океански вълни. Менард, Пикардин и принц Наполеон трябваше да пазят Херманса, за да не се хвърли в разбушувания океан.
— Жестоки хора, оставете ме — крещеше клетата жена, — защо ми пречите да разделя смъртта със своя съпруг, който е вече загинал, потънал. И аз искам да умра. Без него животът ми е нищо. Смилете се над мене, добри хора, оставете ме да умра! За мен смъртта е сладка. Океанът е за мене брачното легло, гой— ме очаква.
Ето, слушайте музиката, органът звучи величествено. Да умра, Алфред, аз съм твоя, вземи ме, твоя съм навеки… Клетата жена издаде глух стон и се сгромоляса като мъртва на дъното на лодката.
— Някой плува към нашата лодка — извика един от моряците, — той вика и маха с ръце, трябва да е корабокрушенец.
— Ето там и друг! — извика принцът и показа чер предмет, който се приближаваше към лодката.
— Бързо сменете курса! — заповяда Менард. — Трябва да приберем пострадалите, ако ше да се най-върлите ни врагове. Като истински християни сме длъжни да ги спасим от вълните.
Нещастниците се приближаваха все повече към лодката.
— Това са Том и Енох — извика единият от моряците, — ясно ги виждам!
— Оръдията на загиналия Нортон — допълни другият. — Нека се удавят дяволите, няма да ги приберем в лодката. Шестима души са достатъчни за тази орехова черупка.
Менард поклати сърдито глава.
— Куиер, Августин, вие християни ли сте! — обърна се към тях старият моряк. — Дори да са синовете на самия дявол, длъжни сме да ги избавим от вълните. Не виждате ли, че страшна буря приближава и че ще загинат в разяреното море.
Те бяха полумъртви от страх и дойдоха на себе си, чак когато старият Менард им сипа по чаша ром в устата. Том и Енох разправиха на бегълците, как са се хвърлили в морето и избавили Драйфус, а после пострадали те самите. Обаче за обещаната от Телие награда не казаха нищо.
Когато Херманса дойде на себе си, барон фон Пикардин и принц Людвик Наполеон й съобщиха радостната вест. Сълзите й пресъхнаха, нещастната жена скръсти ръце и благодари на Бога за спасението на мъжа й.
Мисълта, че любимият и мъж е жив, върна силите, й. Нещастната жена очакваше хладнокръвно съдбата си, тя не се плашеше от грозящата я опасност, нито от бурята и гръмотевиците. Дори се усмихна, когато изгърмя и лодката се залюля като сламка във водата. Радваше се, когато разпенените вълни я издигаха високо и после я спускаха в дълбочините.
— Алфред живее — шепнеше тя, — аз също живея и докато човек е жив, все може да се надява.
Менард сам управляваше лодката. Благодарение на голямата му опитност, вълните нея преобърнаха, нито строшиха.
Старият моряк гледаше загрижен развълнуваното море и шепнеше:
— В това малко корито се намират осем души сред океана, които не знаят кога и къде ще срещнат параход, и кога ще стъпят на суша! Цели седмици може да се лутаме, без да намерим помощ. Осем души, а аз имам храна и вода само за четирима и то за седмица. Нека Бог се смили над грешните ни души!
Коравата ръка на стария моряк хвана още по-здраво кормилото на малката лодка, която се носеше по бушуващото море, тласкана от вълните — без цел в безкрайността. Ръката на всевишния я пазеше!
35.
В къщата на майор Форцинети цареше скръб и печал. Старият офицер, който усърдно се бе заел с нещастния и невинен Драйфус, бе съкрушен. Единствената му дъщеря Марион беше болна и състоянието й се влошаваше през последните дни.
Момичето не беше душевно, а телесно болно. Тя имаше припадъци, чувстваше болки в стомаха и нямаше никакъв апетит. Разсъдъкът й бе съвсем ясен. То бе отслабнало, говореше непрестанно за смъртта, сякаш искаше да си почине в гроба.
Марион не желаеше никакъв лекар, но най-после молбите на баща й я принудиха да се съгласи и сега пред нея, в стаята, стоеше стар професор. Форцинети с нетърпение и безпокойство се разхождаше в съседната стая и чакаше да чуе резултата.
— Господин докторе — погледна го майорът в очите, — моля ви, кажете ми, Марион ще живее ли?
— Ще живее — отвърна старият професор сериозно — тя е млада и силна и ще може да го преживее, както много други момичета.