Въпреки че първите думи бяха успокоителни, вторите развълнуваха Форцинети.
— Много момичета ли го преживяват? — запита той тихо. — Значи е сериозно болна? Кажете ми, за Бога, всичко откровено, не ме гледайте така печално и състрадателно, кажете ми всичко, дори да е най-лошото. Кажете ми истината!
— Истината ли? Добре, ще ви кажа. — Професорът погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушва някой. После се приближи до майора и му пошепна нещо на ухото.
Тези думи подействаха ужасно на клетия баща. Форцинети извика от изненада. Лицето му се помрачи.
— Това не е истина — каза той с разтреперан глас, — вие се мамите.
Старият професор поклати глава:
— Господин майор, не ви се сърдя за думите, защото виждам, че много се разтревожихте.
Майорът трепереше.
— Не исках да ви обидя, господин докторе — произнесе той глухо. — Кажете ми само, че сте ме излъгали. Боже мой, аз не знам какво говоря, само знам, че съм нещастен, че моята чест, моят живот и моето щастие са разрушени, щом това, което казахте, е истина.
— Истина е, приятелю — отвърна професорът и се наведе над нещастния баща, — аз не се лъжа.
Форцинети закри с ръце лицето си.
— Срамувам се — каза той, — не смея да ви погледна вече, господин докторе, а не смея също така и да се срещна с хората. Страшно е да бъде човек баща на нещастна дъщеря.
— Най-добре е да узнаете кой е прелъстил дъщеря ви и по подходящ начин да го склоните да се ожени за нея. Никой не знае освен вас, а аз като лекар съм задължен да мълча.
Старият майор скочи от стола си.
— Кой я е измамил? — попита той. — Каза ли ви?
— Не, длъжен съм да ви кажа, че вашата дъщеря остана много изненадана от моето откритие. Тя плачеше и каза, че не е направила никаква грешка.
— Възможно ли е това, господин докторе? Старият професор се замисли.
— Не — отвърна той.
— Добре! Благодаря ви, засега моля да ни оставите насаме. Желая… ще видя… трябва да си признае. Ах, чувствам, че не бих могъл да се овладея и ще я убия, а след нея и себе си.
— Успокойте се, господин майор, успокойте се! Слаби са сърцата на момичетата, а съблазнителят е много хитър и знае, за съжаление, как да използва женските слабости.
— Само да ми каже кой е този подлец — изстена Форцинети. — Аз съм стар войник и съм свикнал за всяка обида да отмъщавам с оръжие. Той трябва да застане срещу револвера. Той или аз — моята или неговата кръв трябва да се пролее.
Старият професор повдигна рамене, стисна ръка на разтревожения мъж и тихо излезе.
Форцинети едва забеляза, че е излязъл. Той се загледа в пространството. Неочаквано се сепна. Вратата на съседната стая се отвори.
Влезе Марион. Момичето беше развълнувано и бледо като мъртвец и при все това извънредно хубава. Тя падна пред баща си на колене.
— Татко — простря нещастницата към него ръце, — татко, аз съм невинна.
На устните на майора се появи горчива усмивка.
— Невинна ли — промълви той тихо. — Така говори всеки, който извърши някакво зло. И ти имаш смелост да ме погледнеш? Да не си мислиш, че с невинния си вид и с кроткия си поглед ще укротиш гнева ми! Много се лъжеш. Ти не си вече мое дете, защото моята дъщеря беше горда и честна, а сега пред мен стои паднало момиче, към което изпитвам отвращение.
— Татко, с тези думи ти ме убиваш…
— По-добре, за да не го сторя с ръце!
— Добре — проплака клетата девойка, — аз винаги съм била послушна и сега ще бъда такава. Сбогом, отивам да изпълня желанието ти.
Марион стана. Зашеметена, тя се запъти към вратата, ала преди да стигне до нея, Форцинети я хвана за ръката.
— Ще останеш тук! — грубо й заповяда той. — Искаш с някоя комедия да нанесеш последен удар на почтеното ми име ли? Трябва да ми кажеш името на човека, от който зависи моето и твоето бъдеще. Не мисля, че си толкова лоша, за да ме излъжеш.
— Татко, никога досега не съм те лъгала, давам ти клетва, че и сега не ще го сторя.
— Добре — рече Форцинети тихо, — кажи кой, кой те измами.
— Не зная.
— Не зная! Хм, не знаеш. Навярно лошо се изразих. Кажи кому си подарила любовта си.
Марион го изгледа учудено.
— Никому не съм подарявала любовта си — каза тя спокойно.
Старият войник се ядоса.
— Това е лъжа! — кресна той. — Улично момиче, мисли какво говориш, а ако продължаваш да се подиграваш с мен, ще те убия, ще те убия, ако ще да отида на гилотината.
Той сви юмруци, в очите му гореше яростен огън. Марион се изправи.
— И да ме убиеш — повтори тя, — кълна се в паметта на любимата си майка, че не зная как се е случило.
— Лъжеш! Осквернено е не само тялото, но и душата ти.
Форцинети удари дъщеря си по челото и тя се сгромоляса на пода.