— Татко, ти за пръв път ме удари, но ще се каеш, защото ти казах самата истина.
— С твоята истина, която е цяла в лъжа, ти по-скоро в гроба ще отидеш — кресна майорът, който беше толкова разгневен, че едва се държеше на краката си. — Последният ти час дойде! Ти, а след това и аз. Този дом, в който са се пролели толкова сълзи, ще стане място на трагедия, каквато досега Париж не е виждал.
Форцинети взе пушката от стената. Зареди я и я вдигна.
Марион падна на колене. Красивата й черна коса се бе разпиляла по девичите рамене. Момичето разтвори ръце.
— Обични ми татко, цели се добре — погледна го тя спокойно, — за да улучиш сърцето на детето си, което винаги те е обичало.
Майорът се прицели, ала ръцете му силно трепереха.
Неочаквано вратата се отвори и госпожа Берже се втурна в стаята. Посивялата коса на жената настръхна от страшната картина, на която стана свидетел. Тя беше възпитала Марион от малка и се грижеше за домакинството на майора. Без да се паникьоса, тя хвана Форцинети и отклони оръжието.
— Да не сте полудял, майоре — извика разплакана, мъчейки се да изтръгне оръжието от ръцете на отчаяния мъж, — искате да станете убиец на детето си ли?
— Не на моето дете — процеди Форцинети пресипнало, а на уличното момиче, за което ще бъде по-добре да не живее.
— Аз знам всичко, господин майор — каза госпожа Берже, — професорът ми разказа всичко. Преди вашият куршум да прониже дъщеря ви, ще трябва да прониже моето сърце.
Форцинети хвърли гневно оръжието.
— Значи от всички съм бил мамен! — кресна той. — И вие се осмелявате да защитавате това нищожество! Жените винаги се защитават. Почакайте, госпожо, вие трябва да дадете сметка за честта на дъщеря ми. Защо не я запазихте добре?
— Защото дъщеря ви е момиче, което няма нужда от пазачи — отвърна смело и решително жената. — И сега, дори да ме убиете, пак ще кажа това. Марион е невинна. Над нея е извършено престъпление. Тук има загадка, решението на която е трудно.
После жената се отправи към коленичилото момиче и плачешком я прегърна.
— Бедна и обична ми Марион — започна тя, — някой безобразник те е въвлякъл в това престъпление, но ти, уверена съм, не си взела никакво участие. Аз съм те отгледала и затова ти трябва да ми се изповядаш като на майка. Спомни си, клето момиче, не е ли идвал при теб мъж. Не е ли идвал някой долен мъж, който да иска насилствено да те целуне.
Лицето на момичето се заля в червенина от срама, който изпитваше.
— Нищо не зная — отвърна то разплакано, — не мога да кажа нищо, но в дълбочините на моята душа има тайна, покрита с тъмно було. Искам да махна това було, ала не мога. Струва ми се, че някой ми забранява да сторя това.
Тя се хвърли в обятията на своята възпитателка, сякаш търсеше защита против онази невидима сила, която я застрашава.
— Господин майор, моля, заключете външната врата — помоли госпожа Берже — и елате в другата стая, защото искам да говоря с вас. Но, за Бога, махнете това оръжие! Стигат нещастията в този дом.
Форцинети изпълни желанието на жената. Изведнъж той стана спокоен и замислен. Вече не отправяше към дъщеря си ония пълни със злоба и гняв погледи. Напротив, сега бяха изпълнени с тъга и съжаление.
Госпожа Берже затвори вратата, не искаше Марион да чуе разговора им.
Клетата девойка остана сама. Тя не помръдна от мястото си. Стоеше ужасена, със скръстени на гърди ръце. Изведнъж повдигна глава и се ослуша.
— Той вика — прошепна тя с треперещ глас, — черният майор ме зове, аз трябва да отида при него… По-скоро. Той иска да ме целуне и аз не трябва да го оставям да чака, трябва да отида, да отида.
Олюлявайки се стигна до вратата, но тя беше заключена. Момичето се обърна и тръгна към прозореца. Отвори го, стъпи върху един стол и се покачи.
— Аз чувам, черни човече — промълви тя унесено, — идва послушната Марион, ето, тя ще литне към теб, гледай!
Марион скочи леко от прозореца на двора. Жилището на Форцинети се намираше на първия етаж. Премина край пазачите, които я познаваха, и излезе на улицата.
Силният вятър си играеше със разкошната коса, разстилаща се по плещите на момичето. Беше й студено, но тя вървеше напред.
Клетата дъщеря на Форцинети бързо се изгуби из парижките улици.
През това време старият майор и госпожа Берже говореха в стаята. Форцинети внимателно слушаше, ала по лицето му се изписваше някакво съмнение.
— Залагам главата си, господин майор, че нещастното ни дете е жертва на някой нехранимайко — каза тя.
— Искате да кажете, че е изнасилена?
— Именно изнасилена. И то по най-ужасен начин, защото Марион не е от ония момичета, които лесно биха се отдали. Трябва да са употребили особени средства и големи усилия, за да я докарат до това положение. Точно така — продължи госпожа Берже, слагайки ръка на сърцето си. — Че вие никога ли не сте виждали такива нехранимайковци, които, преструвайки се на честни благородни, примамват млади невинни момичета. Такива люде не заслужават дори и слънцето Божие. Те упояват честни девойки с някакви приспивателни или медикаменти. Нещастното момиче пада в несвяст, а когато се пробуди, и през ум не му минава, че му е отнето онова, което не се връща.