— Ах, тези дяволи — изкрещя разярен Форцинети, — тези дяволи в човешки дрехи, защо впримчиха и моето невинно дете в своите мрежи?
— Защо ли? Защото Марион е девойка с необикновена красота.
— Госпожа Берже, искам да ви повярвам, но все не мога — започна той с мек глас.— Знаете, че пазехме нашата Марион като очите си. Питам се, къде е могла да намери случай да се срещне с един такъв подъл и безсъвестен прелъстител.
Госпожа Берже се замисли за миг.
— Не си ли спомняте — отрони тя след малко, — че няколко пъти Марион е излизала сама? Не си ли спомняте, че нашето момиче — и когато беше нервно болно, и когато я смятахме за оздравяла, постоянно говореше за някакъв черен човек, който постоянно я преследвал и на когото трябвало да се подчинява?
— Да, да, имате право, госпожа Берже, спомням си — подскочи Форцинети.
— Да не би, обаче, този чер човек да е плод на нейната фантазия.
— Аз вярвам в неговото съществуване — извика неочаквано Форцинети с особен глас. — Да, госпожо Берже, полека-лека започва да ми става ясно всичко. Моето дете е докарано до това положение чрез измама и насилие. Ала аз ще намеря този нехранимайко, ще хвана този проклетник, който се крие под маската на „черния човек“ и ще го погубя, заклевам ви се в това, госпожо Берже!
— Но преди всичко, трябва да простите на невинната си дъщеря. Ще й кажете, че й прощавате, защото сте се уверил в нейната чиста душа.
Сълзи потекоха по набръчканите страни на стария майор.
— Аз да й простя? — промълви с треперещ глас той.
— О, не, не, мила приятелко, моята дъщеря трябва да прости на безмилостния си баща. Аз ще целувам ръцете й. Но, госпожо Берже, да не губим нито минута. Не ще се успокоя, докато не притисна клетото дете до гърдите си и докато не успея да я накарам да забрави завинаги този ужасен час.
Той отвори вратата и заедно се отправиха към съседната стая, където бяха оставили Марион заключена, ала и двамата се спряха като ударени от гръм. Марион беше изчезнала.
— Боже мой — извика госпожа Берже уплашено. — Аз сама заключих вратата. Всемогъщи Боже, Марион е скочила през прозореца.
— Скочила — извика Форцинети, избягала от дома на баща си, о, аз знам къде е отишла, аз сам й показах пътя. Моето дете е отишло да дири смъртта си, аз съм нейният убиец.
Той скубеше косата си като луд, тичаше из стаята и викаше със задавен глас:
— Аз убих детето си, не ме поглеждайте вече, не съм достоен за погледа на честен човек. Аз убих детето си!
Госпожа Берже плачеше тихо в единия ъгъл на стаята.
— Господин Форцинети — каза тя най-после с благ глас, — опомнете се, докато още може да се помогне.
— Аз ще се погрижа — каза Форцинети, — дайте ми шинела. Извинете, госпожо Берже, че съм много разтревожен. Ще се обърна към полицията и тя ще намери моето дете в големия град.
После прегърбеният стар войник вдигна ръцете си към небето.
— Ти, Боже, който управляваш съдбините на всички ни, чуй горещата молба на един баща. Върни ми детето, единствената утеха, едничката моя радост в моя самотен живот!
— Амин — завърши тихо госпожа Берже.
След няколко минути майор Форцинети, седнал в един файтон, бързаше към централното управление на полицията в Париж.
Телеграфът съобщи на всички полицейски участъци в града да търсят загубената Марион. Те взеха точното описание на красивото момиче. Най-яркият белег беше нейната червено-златна коса. За един час полицията претърси целия Париж.
Но какво стана през това време?
Марион вървеше като сомнамбулка из улиците. Тя си говореше така, смееше се високо, сълзи течаха по бледите й страни. Нощните пазачи се спираха и я гледаха учудени.
— Побъркано ли е това момиче?
Състоянието на Марион не можеше да накара хората да я мислят за побъркана. Нали всеки ден се разиграват същите сцени. Изнасилена — измамена — изоставена!
Кой парижанин би се учудил при срещата с такова момиче? Всеки отминаваше и я оставяше спокойно да си върви по пътя. Къде я водеше този път? Никой не се интересуваше от това. В големия град всеки има свои грижи. Който падне, той пада и даже няма време да се вдигне.