Никой не се интересуваше от Марион. Само погледите на няколко прелъстители я преследваха.
Така бедното момиче дойде до булевард „Капуцин“. Около големия театър бе отрупано с народ. Някои се разхождаха. Богати екипажи и омнибуси кръстосваха и човек едва можеше да мине. Марион бързаше и весело си тананикаше: Ти мое си съкровище и всякога ще бъдеш. На този свят без тебе не мога да живея. Дари ми твоите устни — вечно да ги целувам, защото са много сладки. Какво е целувката. И какво значи тя?… Но тя=неочаквано извика. С разтворени и протегнати ръце, с вперен поглед се втурна по булеварда и силно се изсмя. На десетина крачки от нея между файтоните, трамваите и колите премина изящен открит екипаж. Хубав мъж, изящно облечен, с черна брада, със скъп кожух и калпак, беше заел мястото на кочияша и караше. Ниско подстриганата му брада бе прошарена от малки снежинки. На коприненото седалище зад него седеше красива, елегантно облечена жена. Скъпа наметка обвиваше стройното й тяло, а шапката й бе украсена с красиви пера.
Всеки с любопитство се заглеждаше в екипажа. — Коя е тази красива жена? — се питаха наоколо.
— Това е баронеса Бланш — осведоми някой. — Новата звезда, която отскоро е в Париж. Живее на булевард „Бон нувел“ и разполага с много пари.
— Но кой й дава тия пари?
— Навярно господинът с черната брада, който кара екипажа.
— Кой е той?
— Граф Естерхази, майор от генералния щаб.
— Ах, този, чиято венчавка неотдавна в „Нотр Дам“ свърши тъй печално. Много скоро е намерил утеха!
— Ще се утеши. С такава красива жена всеки би се утешил — захили се младеж, продължавайки да гледа след баронеса Бланш.
Но Марион не чу този разговор. Тя беше вперила поглед в мъжа с черната брада, който караше екипажа. Познала го бе.
— Черни човече — викна тя и се втурна напред. — Слез долу, ти, черни човече, аз съм тук, ти ми каза да дойда. Ето Марион те слуша.
— Назад — креснаха хората около нея. — Спуща се пред конете като луда.
Но не успяха да я опазят. Помощта им дойде късно. Конете тичаха и Естерхази не можа да ги спре.
С разтворени ръце тя се втурна срещу животните. Едно изпищяване и Марион лежеше под краката им. Едва тогава Естерхази успя да спре конете.
От всички страни надойдоха любопитни.
— Едно момиче смазано — се чу между събраното множество и се трупаха още повече хора около екипажа.
Неколцина издърпаха Марион изпод краката на конете. Готвеха се да я отнесат в болница. Естерхази погледна лицето й. Позна я. И разбра, че това нещастие не е станало случайно, както предполагаше преди това. Слаба червенина заля бледото му лице. Той се обърна към богато облечената жена и й прошепна:
— Ей, Богу, Помпадура, това момиче може ли да ми причини нещастие. Погрижи се да няма усложнения.
— Добре, почакай, ще сторя нужното — отговори Помпадура.
После стана от мекото копринено седалище на екипажа и се наведе към проснатото момиче.
— Хубаво, мило дете — каза тя, — навярно е леко ранено, но аз не ще оставя да го отнесат в болницата. Сама ще се заема с лечението му и ще го държа в дома си, докато се явят родителите му.
— Браво, госпожо! — чуха се няколко гласа от множеството. — Това е много благородно и човеколюбиво. Всички видяхме, че каращият не е виновен. Тя сама се спусна срещу конете.
— Не търсете сега причините за нещастието — смръщи се Помпадура. — Моля, вдигнете момичето във файтона. Аз ще го откарам веднага вкъщи. Аз съм баронеса Бланш и живея на булевард „Бон нувел“.
Неколцина с радост изпълниха желанието на баронесата, а тя покри пострадалата грижливо с кожената завивка. Помпадура даде знак и Естерхази подкара екипажа, който след няколко минути се изгуби от очите на събраното множество.
За жалост на мястото нямаше нито един полицай. Марион попадна в ръцете на Помпадура и Естерхази.
Същата вечер една забулена жена влезе в къщата на баронеса Бланш. Помпадура кимна на чуждата жена да я следва и влязоха в разкошно нареден кабинет, осветен от аплик. Баронесата се отпусна на един диван и покани посетителката си да седне.
Помпадура внимателно се вглеждаше в лицето й, което изглеждаше, че някога е било доста хубаво, но след петдесет години хубостта й бе повяхнала.
— Казвате се Мария Красцинска, нали? — попита Помпадура.
— На вашите услуги съм, госпожо баронесо, тъй се казвам.
— Вие акушерка ли сте по занаят?
— Да, госпожо баронесо!
— Госпожа Казота, собственица на „Червената воденица“, ви препоръча и каза, че можем да предоставим всичко на вас.
— Да, госпожо! Цяла съм мълчание — поклони се акушерката. — От четири години съм в Париж, но много тайни узнах през това време и всичко, което ми е доверено, остава като погребано.