— Няма да видим вече Енох — извика Менард и посочи мястото, което беше отдалечено едва на три лакти от лодката.
Виждаше се гърбът на голяма акула. Страшната морска хищница обикаляше и чакаше нова плячка. Тя беше готова.
Морякът Августин полудя от глад и започна да пее и да бълнува.
— Гледайте каква хубава ливада — извика той и погледна към морето. — Ах, какви хубави круши има там — ще откъсна сладките плодове. Ето, суша, суша, оставете ме да изляза на сушата.
Тази ужасна картина трогна дълбоко нещастните бегълци.
Полуделият викаше, пееше и се смееше; акулата обикаляше и чакаше. Том лежеше проснат в лодката, а морякът Копер смучеше кръв от раната на умрелия.
— Какво ужасно нещо е човек, когато огладнее. Става по-свиреп и по-страшен от звяр. Той е най-страшното животно на този свят.
Херманса беше припаднала, а Пикардин, принц Наполеон и Менард не можеха да мръднат от местата си, толкова ги впечатлиха събитията.
Полуделият Августин триеше радостно ръце и викаше:
— Тлъсти крави пасат по ливадата. Те са на селския свещеник. Набожният отец не ще се разсърди, ако ги издоя малко. Мляко, прясно мляко! Как ви харесва това? Колко сладко ще го пием! Бягай, моме, аз мога да доя по-добре от теб. Искам да седна под сянката на тези дървета. Бягай отче, не ме спирай… Дайте ми мляко, аз съм беден моряк. Не мога да ви платя млякото. Бягай оттук!
Нещастният се освободи от ръцете на Менард и се хвърли смеейки се в страшната вода. Акулата се стрелна мигновено и го завлече в дълбочините. Пасажерите на „Капитанът“ затвориха очи и закриха лицата си с ръце.
След малко Емил фон Пикардин предложи:
— Хайде да се помолим!
Всички паднаха на колене и се помолиха на всемогъщия да ги пази и избави от ужасните мъки на глада. След това принц Наполеон и Менард се отправиха към Копер и го отстраниха насила от трупа на Том. Кръвожадният човек беше започнал да къса месото на умрелия и да яде мозъка му.
За да не се повтори тази страшна картина, Менард и Пикардин вдигнаха трупа на Том и го хвърлиха в морето, където лакомите акули го изядоха.
Настъпи тринадесетият ден.
В лодката имаше втори мъртвец. Копер не беше се събудил. Сърцето му се бе пръснало и смъртта го избави от страданията. Менард и принц Наполеон бяха толкова отслабнали, че не можеха да се вдигнат. Баронът и Херманса седяха до кормилото и си приказваха тихо.
Младата жена понасяше с по-голяма твърдост страданията, отколкото грубите мъже. Емил й показа как трябва да се управлява лодката и я остави при кормилото. Самият той беше толкова отслабнал, че трябваше да си почива.
— Господин бароне — увери го Херманса с отслабнал глас, — ще сторя всичко, каквото ми заповядате.
Емил фон Пикардин се чудеше на тази жена. Ако образът на Павловна беше пленил душата му, Херманса можеше да събуди у него най-силната любов.
Той обичаше толкова горещо хубавата си Павловна, че живееше само за нея. Въпреки че бе отдалечен на хиляди мили от красивото момиче, нейният образ непрестанно се явяваше пред него. Нещастният младеж мечтаеше денем и нощем за любимата си и не мислеше за собствените си страдания.
Към обяд Емил погледна към морето и видя близо до носа на лодката залепнали няколко миди. Той се взря още веднъж, за да се увери, че не беше се измамил и после извика силно.
— Миди, миди! Вижте, тук са се залепили няколко миди!
Баронът откъсна няколко от тях и ги показа на нещастниците. Не бяха истински миди, а някакво подобие.
Те ги отделиха с нож, отвориха ги и погълнаха лакомо съдържанието им. Безгръбначните животни бяха дебели колкото палеца на мъж и вкусни като орехи.
След час нещастниците се радваха на по-голямо благодеяние. Малкото петно, появило се на хоризонта, се бе превърнало в тъмен гигантски облак. Най-после няколко капки паднаха върху жадните същества.
Заваля и намокри измъчените тела на нещастните бегълци. Ситен, прохладен дъждец, който Бог им изпрати.
Всички стояха мълчаливо в лодката и гледаха към тъмния облак, като че ли очакваха от него избавлението си. И наистина, в следния миг заваля проливен дъжд.
Нещастниците тържествуваха и наредиха всичките си съдове, за да ги напълнят с дъждовна вода. За късо време напълниха двете бъчви и другите съдове. Пиеха до насита хладната вода и се смееха и плачеха от радост. Бог ги беше избавил от най-страшната мъка — от жаждата. Те бяха щастливи, въпреки че се намираха сред океана — гладни, безпомощни и оставени на произвола на съдбата.