— Но какво е това, което се мята по вълните?
— Не е ли пън?
— Херманса, насочи лодката към плаващия предмет — извика Емил на младата жена.
Херманса го послуша и когато лодката се приближи до плаващия предмет, баронът се наведе, хвана го с двете си ръце и го изтегли с радостен вик.
Беше морска костенурка. Явно беше млада и неопитна и бегълците успяха да я уловят.
Това беше голям Божи дар за изгладнелите нещастници. Тежеше най-малко шест килограма. Разчупиха един стар сандък, запалиха огън, сложиха костенурката в голямо гърне, свариха я и после се нахраниха. Беше царско ядене за клетниците, изнемощели от глад.
На четиринадесетата нощ пасажерите на „Капитанът“ спаха превъзходно, тъй като не страдаха нито от глад, нито от жажда.
Денят настъпи и разкри безкрайния океан, върху който лодката изглеждаше като тресчица.
Към обяд морето стана съвсем зелено.
Херманса извика с радостен глас:
— На върха на мачтата ни има птиченце.
— Ура! Приближаваме се към сушата — извика Пикардин. — Бог скоро ще ни избави от страшните мъки и от ужасната неизвестност.
— Това е кълвач — каза Менард, като показа красивото шарено птиче.
Едва ли някога някъде някоя птица е била посрещана с по-голяма радост и сърдечност, отколкото този кълвач, който донесе първото известие на бедните бегълци. Приближаваха се към сушата.
Когато птичето си почина, то се вдигна във въздуха и хвръкна на северозапад. Менард промени курса на лодката и я отправи в същата посока.
Един час преди да залезе слънцето, Херманса обяви на другарите си, че вижда нещо на хоризонта. Очертанието ставаше все по-ясно, но беше трудно да се определи точно какво е.
Пет минути преди да залезе слънцето бегълците определиха предмета. Беше високо самотно дърво. Стъблото му беше право, само върхът му беше разклонен.
Херманса беше толкова развълнувана от тази картина, че падна на колене със сълзи на очи. И тримата мъже заплакаха от радост и благодариха на Създателя, задето ги беше избавил от смърт.
След като се бяха лутали четиринадесет дни, след като самотниците не бяха виждали две седмици нищо друго, освен вода и небе и след като бяха преживели глад и жажда, те изведнъж забелязаха една самотна палма сред Атлантическия океан.
— Суша. Ето там трябва да има суша!
Слънцето залезе. Непрогледна тъмнина забули морето и нещастниците бяха принудени да чакат сутринта, преди да се приближат към неизвестната страна. Те добре знаеха, че където има морски бряг, там има скали, които можеха да потопят лодката.
Нито един от пасажерите на „Капитанът“ не спа тази нощ. Бяха се хванали за ръце и говореха за тайнствената страна, към която ги водеше божието провидение.
Какво имаше в тази страна? Как се казваше? Какво криеше във вътрешността си? Щастие или нещастие за бедните страдалци? Нови опасности ли, нови страдания ли, нови изпитания ли?
На тези въпроси щеше да отговори утрешният ден.
2.
В голямата фабрика за брилянти, златни и сребърни предмети на фирмата „Бернард и синове“ в Париж беше шумно както винаги. Дългата огромна зала на голямото здание беше пълна с работнички, на които работата беше да полират изработените сребърни предмети. Те им придаваха гланц и блясък.
В помещението работеха около осемдесет жени и момичета. Те седяха около дълги дьсчени маси. Пред всяка работничка имаше по една кошничка, в която сутрин получаваше сребърните предмети, а вечер ги предаваше готови.
Работеха безспирно и въпреки че говоренето им бе забранено, приближаваха глави една до друга и бъбреха тихо, но разгорещено.
Тези бледи същества, от чийто труд се издържаха техните семейства, имаха доста неща да си кажат. Бедните донасяха в неприветливата работна зала своите преживявания през малкото свободно време или през свободния неделен ден и си ги разказваха една на друга радостно или тъжно.
Обикновено говореха на една и съща тема: Обожателят — хубавият любовник — бъдещият съпруг! Единият бил много въздържан, другият бил много свободен в отношенията си. Една се оплаква, че любовникът й изневерил, а друга с разгорещено сърце разказва, че можела да води своя за носа.
— Колко весело прекарахме миналата неделя…
Една от тях, облечена в новата си рокля, беше предприела чудесна разходка в Булонската гора, другата била на някакъв бал, третата прекарала във весела компания в ресторант.
При изтриването и излъскването на сребърните предмети можеше да се мечтае и фантазира, да си спомня за всичко, от което човек получаваше облекчение.
Две от работничките на фирмата „Бернард и синове“ мислеха за съвсем други работи през работното време. Това бяха Ева и Павловна.