Когато Ева изтриваше внимателно сребърната лъжичка, тя си спомняше за баща си. О, тази печална среща в двореца на Мирович, където беше изненадана от кражбата на Мъртвешката глава.
Дали бе постъпила честно, дето не бе се погрижила за своя баща, който беше покварен, долен крадец, убиец и тя не желаеше да диша същия въздух с него и неговите хора? Дали хората щяха да оправдаят такава дъщеря, която не се интересуваше от съдбата на баща си?
Ева избърсваше скришно сълзите по страните си. Когато всички деца гледаха с радост своя баща, тя трябваше да се отвращава от него.
Тези мисли безпокояха Ева.
Павловна мислеше за Емил. От ден на ден нейната тъга ставаше все по-голяма и скръбта за любимия, когото мислеше за мъртъв, не пропускаше радостен лъч в душата й.
Имаше един мъж, обаче, който искаше да я накара да забрави душевните си мъки — Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата.
Преди две години, той се бе оженил но желание на баща си за една много богата банкерска дъщеря. Не искаше заради една жена да развали кариерата си. Но твърде скоро се беше наситил на удоволствията и веселията, които му предлагаше обикновената любов. В Павловна този покварен мъж виждаше рядък случай за по-изтънчено наслаждение. Освен че беше красива и млада, тя бе непокварена и невинна.
Колкото по-нечист биваше развратникът, толкова повече чувстваше влечение към непокварената моминска душа.
Марсел Бернард скоро разбра, че Павловна беше самостоятелна и се възмущаваше при всяка закачка от негова страна. Той се мъчеше да я омагьоса със силата на парите си, но и с това не успяваше. Павловна имаше броня, през която не можеше да мине такава стрела. Всичките златни и метални стрели, отправени към нея, падаха пред краката му с изпочупени върхове.
Тази броня беше вярната любов, която тя изпитваше към Емил фон Пикардин. Тайната й беше неизвестна на Марсел и той търсеше причината другаде. Реши, че неразделното й приятелство с Ева е причина за неосъществяването на неговия план. Затова реши да раздели двете приятелки.
Пословицата казва: „На когото ям хляба, на него ще пея песен“. Ужасна е тази пословица за някои работнички! Колко нещастни и невинни момичета изгубват своята младост и щастие! Всички нямат смелостта да захвърлят работата и да гладуват, когато откажат да дадат желаното на господаря си. Повечето от тях се покоряват! Нали трябва да се живее!
Безброй тайни остават скрити зад стените на фабриката. Колко често тия тайни биват изтръгвани от сърцата на нещастните измъчени работнички!
Звънецът удари и оповести, че във фабриката „Бернард и синове“ започва обедната почивка. Работничките излизаха на групи из двора, където пролетният полъх съживяваше новите листенца на дърветата.
Ева и Павловна се разхождаха под ръка. Те страняха от другите работнички, тъй като неизвестно защо другарките им не ги обичаха. И те чувстваха нужда да излязат и да подишат чистия въздух, да се порадват на пролетното слънце, но край когото и да минеха, когото и да срещнеха, всички ги гледаха подигравателно и си шушукаха. Сегиз-тогиз се чуваха разговори, които се отнасяха за Павловна.
— Не ще мине много — каза една бедна блондинка с остър нос — и госпожица „Юфтова кожа“ ще почне да се вози в екипажи, украсена с големи диаманти на ушите и пръстите.
Под „Юфтова кожа“ се разбираше Павловна, защото юфтът се приготвяше само в Русия. Затова и работничките я наричаха с това име.
— Госпожица „Юфтова кожа“ е много нежна и елегантна — каза друга, доста възрастна работничка. — Нали знаете, че господин Марсел обича нежното и елегантното, докато е още ново…
— А употребената любовница я захвърля настрана — процеди друга.
— Да, деца — обади се хубава брюнетка със светнали очи и стройно тяло, които показваха, че в нея тече гореща и страстна кръв, която не може да обуздава. Произхождаше от Женева и всички работнички я наричаха „Буйната швейцарка“. — Такава руса мома е нещо особено. Може би господин Марсел ще се излъже. Има в Русия мъже, които не ще погледнат Павловна. Рускинята се държи така, че винаги когато я молят за една целувка, тя отказва.
Павловна бързо пусна ръката на приятелката си, побледня и със светнали от гняв очи застана пред стройната брюнетка:
— Чух, че изговорихте името ми — задъхано изрече тя, — и то придружено с безсрамна лъжа!
— Не ви ли харесва казаното — запита шеговито швейцарката. — Истината понякога е горчива.
— Пазете се да не наскърбявате хората — продължи Павловна, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Ева. — В Париж има съдии, които наказват ония, които обиждат незаслужено.