— Чувате ли, деца — изкиска се швейцарката, — госпожица „Юфтена кожа“ се държи нависоко, като че не знам, че е приета във фабриката по желанието и благоволението на господин Марсел. Разбира ли тя нещо от нашата работа?
— Нищо! — извикаха всички в хор.
— Интересно е да знаем с какво се е занимавала по-рано — продължи буйната швейцарка. — Навярно пак с това, което тук й даде хляб и пари. Вижте, момичета, тя е такава жена, която нищо не разбира от работата ни и отнема последната троха от ръцете на честните работнички и то само затова, защото има красиво лице и умее да се докарва пред мъжете.
— Нищожно, подло и мръсно същество!
При тези думи Ева пламна, спусна се и удари две плесници на буйната швейцарка.
Ръката й се изписа на страните на шегобийката. Ева се уплаши.
Между работничките се вдигна глъч. „Буйната швейцарка“ отново се спусна върху противничката си, като извади от джоба си чорапена кука.
— Ще ти избода очите — извика тя на Ева, — твоите и на рускинята, заради която ме удари. Ще разберете вие двете коя е „Буйната швейцарка“.
Брюнетката се нахвърли като граблива птица върху Ева.
— Стой, назад — чу се мъжки глас.
Между дърветата, където се разиграваше тази неприятна сцена, се зададоха двама мъже — стар и млад.
Старият господин, облечен в черно, носеше лента на почетния легион на гърдите си. Той беше дребен, с бръснато лице, с бяла коса. Изражението на лицето му бе гордо, умно и добродушно. Този мъж бе Симон Юлий Бернард, основателят и първият шеф на фирмата. С него вървеше синът му Марсел, облечен елегантно както винаги, обаче смутен от сцената, която баща му не трябваше да види, нито да чуе, тъй като;в центъра на кавгата беше неговият син.
Появяването на двамата мъже, особено на стария, прикова на местата всички работнички. „Буйната швейцарка“ остана с куката в ръка до Ева.
— Хвърли куката — заповяда старият Бернард. — Нима искате да се случи нещастие?
Швейцарката скри куката и измърмори:
— Тя ме би, трябва ли да търпя?
— Добре е сторила, че те е набила — каза сърдито господарят. — Чух и видях всичко. Ти си зла и тъпчеш с краката си честта на другите. Ти обиди и сина ми, но за това не ще те накажа, защото той стои толкова високо, колкото ниско е твоето дърдорене. Но за това, което каза за това младо момиче — той посочи Павловна, — ще получиш заслуженото. Уволнена си от работа. Нека управителят на фабриката ти направи сметката и кантората да ти заплати.
Швейцарката стана бледа като стена. На лицето й се изписа злоба и гняв. Останалите работнички се тълпяха уплашени назад. Фирмата „Бернард и синове“ плащаше редовно на работниците си и уволнението беше рядък случай.
— Защо се бавите още? — каза сърдито старецът.
— Не чухте ли, че сте уволнена?
Швейцарката сложи ръце на гърдите си, застана насреща и втренчи нахалния си поглед в Марсел. Той се оказа в неловко положение и за да прикрие смущението си, започна да засуква мустаците си.
Старият Бернард искаше да покани още веднъж швейцарката да напусне двора, когато Павловна се освободи от прегръдките на Ева и застана умоляваща пред стария фабрикант.
— Господин Бернард, простете й — помоли тя с нежен глас. — Много съжалявам, че тази работничка е принудена заради мен да напусне работата си и да остане без хляб. Моля ви, простете й…
Старият Бернард я изгледа изненадан. Той помилва лицето й с бащинска нежност.
— Вие имате благородно сърце, дете мое. Сега разбирам защо ви ненавиждат другите работнички. Съжалявам, но не мога да изпълня желанието ви. Това, което веднъж Симон Юлий Бернард каже, трябва да се изпълни, било то за добро или за зло.
Една коварна усмивка се показа на устата на швейцарката, която прекъсна думите на стария фабрикант.
— Марсел, ти ме изхвърляш засрамена и унижена! Защо не разкажеш на баща си, че и аз бях някога твоя любовница? Да, да, тогава бяха весели времена, а когато почнах да ставам по-тъжна, по-замислена, защото не можеше вече да се скрие, ти помниш, нали, Марсел, тогава ме заведе при Красцинска, при…
— Клетнице, ти лъжеш — извика Марсел с дрезгав глас.
Старият Бернард отвратен обърна глава. Той даде знак на портиера, който минаваше през двора.
— Изхвърлете тази лъжкиня на улицата — заповяда той. — И ако това пропаднало момиче си позволи да злослови против фирмата ни или против шефа, ще я повикам да отговаря пред съда. Там ще си получи заслуженото.
— Да, ще говоря — извика швейцарката. — Дайте ме под съд. Аз ще доведа Красцинска за свидетелка.
Разгневената брюнетка щеше да продължи да говори, но портиерът я улови и я избута на улицата.